Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Следван плътно от Гуенивар, Дризт се запромъква през тъмните ъгли на стаята и когато двамата най-сетне изкачиха и последната стълба и застанаха на площадката пред вратата към третото ниво на Кришал Тирит, Дризт въздъхна с облекчение.

Внезапно в ушите му зазвънтя онова жужене, което бе чул, когато влезе в кулата. Сега звукът ставаше все по-силен, сякаш черпеше сили от самите стени на кристалната кула. Дризт се огледа наоколо, опитвайки се да открие откъде идва той.

Малките звънчета, които висяха от тавана, зазвънтяха зловещо, пламъкът на закачените на стените факли затрептя.

Тогава Дризт разбра.

Кулата се събуждаше за живот. Земята отвън все още тънеше в мрак, ала първите лъчи на зората вече огряваха високия връх на Кришал Тирит.

Внезапно, вратата пред него се отвори и Дризт видя тронната зала на Кесел.

— Добра работа! — изсмя се магьосникът.

Застанал насред стаята, той държеше незапалена свещ в ръката си и гледаше право в елфа. До него, с празно изражение на лицето, покорно стоеше Риджис.

— Заповядай, влез! — с подигравателна любезност продължи Кесел. — Не се притеснявай за троловете, чиито рани бързо ще се оправят.

И като отметна глава назад, магьосникът избухна в буен смях.

Дризт се почувства като пълен глупак — след всичките опасности, през които бе преминал и цялото това промъкване, не бе постигнал нищо повече, освен да развесели Кесел! Елфът сложи ръце върху дръжките на ятаганите си и пристъпи в стаята.

Гуенивар остана скрита в сенките зад вратата, отчасти защото магьосникът с нищо не показа, че я е видял, отчасти, защото бе прекалено изтощена, за да върви.

Дризт спря пред трона на Кесел и се поклони ниско. Гледката на Риджис в тронната зала на магьосника силно го разтревожи, но той успя да скрие изненадата си и се престори, че не го познава. Риджис също с нищо не показваше, че знае кой стои пред него, макар че елфът не бе съвсем сигурен дали това се дължеше на съзнателно усилие на полуръста или волята му вече бе покорена от Кесел.

— Добра среща, Акар Кесел! — обърна се той към магьосника, с разваления говор на подземните жители, сякаш езика на обитателите на повърхността му беше чужд.

Защо да не опиташе същата тактика, която бе използвал и с Ерту?

— Идвам от името на моя народ, за да обсъдим общите ни интереси.

Кесел силно се изсмя.

— Нима? — по устните му плъзна широка усмивка, която бързо отстъпи място на злобно смръщване, очите му заплашително се свиха. — Познавам те, елфе! Няма човек, живял в Десетте града, който да не е чувал името на Дризт До’Урден, било в някоя история, или в някоя подигравка! Така че не си прави труда да ме лъжеш!

— Извини ме, могъщи магьоснико! — спокойно рече Дризт, отказвайки се от плана си. — По всичко личи, че си по-мъдър от демона си.

Самоувереното изражение бързо изчезна от лицето на Кесел, който вече се чудеше защо Ерту не отговаря на призивите му. Когато отново погледна към Дризт, в очите му се четеше уважение. Нима този елф съвсем сам бе победил могъщия демон?

— Позволи ми да започна отново — рече Дризт и се поклони ниско. — Добра среща, Акар Кесел. Аз съм Дризт До’Урден, скиталец от Гваерон Уиндстром, закрилник на Долината на мразовития вятър. Тук съм, за да те погубя.

В същия миг ятаганите излетяха от ножниците си.

Ала Кесел бе готов. Свещта, която държеше в ръка, внезапно пламна. Многобройните огледала и кристални сфери, разпръснати из цялата стая, уловиха яркия пламък и го пречупиха в безброй пронизващи лъчи, които бързо се сляха и обгърнаха елфа. Никой от тях не го докосваше, ала Дризт съвсем ясно усещаше силата им и не посмя да ги пресече.

Ниското, туптящо жужене ставаше все по-силно, докато слънцето се издигаше все по-високо в небето навън. Някои от стените, които в полумрака изглеждаха като обикновени огледала, се оказаха прозорци и сега в стаята нахлу светлина.

— Нима наистина мислеше, че можеш просто да влезеш тук и да ме убиеш? — невярващо попита магьосникът. — Та аз съм Акар Кесел, глупако! Тиранинът на Долината на мразовития вятър! Аз командвам най-голямата войска, която някога е крачела из замръзналите степи на тези забравени от всички земи!

И като махна с ръка към едно от магическите огледала, Кесел се провикна:

— Виж моите воини!

В сърцевината на кристалната повърхност Дризт видя част от огромния лагер, който заобикаляше кулата и чу виковете на чудовищните бойци, които се събуждаха от първите слънчеви лъчи.