Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Застанали плътно едно до друго, джуджетата заеха защитна позиция и с лекота посичаха връхлитащите гоблини. Брадвата на Бруенор се покри с резки дълго преди някой да успее дори да замахне срещу него.

След известно време обаче, нападенията на кеселовите бойци като че ли станаха по-добре организирани. Вече връхлитаха противниците си не безразборно, а на малки групички. Освен това чудовищата ставаха все по-многобройни — шумът разбуждаше все повече и повече воини — и започнаха сериозно да притискат джуджетата. Тогава откъм полето се зададе група людоеди, част от охраната на Кришал Тирит.

Джуджетата, които трябваше първи да се изтеглят — опитните миньори, които щяха да проверят устройствата за срутването на тунелите, преди да дръпнат лостовете — вече бяха на най-горните стъпала на стълбите, водещи надолу под земята. Бягството към мините им беше изключително деликатна задача и бързината, с която успееха да се изтеглят, щеше да реши изхода от начинанието.

Внезапно Бруенор нареди на миньорите да излязат от проходите и бързо строи воините около себе си, готови за бой.

Вятърът току-що бе донесъл до него първите ноти на една древна песен, която само преди няколко години щеше да го изпълни с ужас. Сега обаче тя носеше само надежда.

Бруенор съвсем ясно различи гласа, който се издигаше най-силно във въздуха, изричайки думите, призоваващи воините му към победа.

На пода тупна отрязаната ръка на още едно скверно чудовище — поредната жертва на свистящите ятагани на Дризт.

Ала свирепите тролове ставаха все повече и повече. Ужасната им воня, която не можеше да скрие нищо, много лесно би издала присъствието им на Дризт, ала когато прекрачи прага на помещението, чудовищата не бяха там. Когато елфът влезе навътре, заклинанието, с което Кесел бе защитил залата, внезапно потопи цялата стая в ярка магическа светлина и предупреди троловете, които светкавично минаха през магическите огледала, разпръснати наоколо.

Дризт успя да убие едно от чудовищата, но сега по-важно бе да избяга, а не да се бие с тях — дошъл бе за по-едра плячка. На мястото на убития от него трол изникнаха още петима — дори и такъв опитен боец като елфа не можеше да направи кой знае какво срещу толкова много чудовища наведнъж. Внезапно, отсечената глава на трола, когото Дризт току-що бе убил, се затъркаля към него, опитвайки се да го събори на земята.

В същия миг, нечия ръка с дълги, грабливи нокти се вкопчи в глезена му. И без да поглежда, Дризт знаеше — това бе ръката на чудовището, което току-що бе посякъл.

Ужасен, той изрита отвратителния крайник надалеч и се втурна към виещата се стълба, която водеше към второто ниво на кулата. Както й бе наредил, Гуенивар вече бе докуцукала дотам и го чакаше на върха.

Дризт ясно чуваше тежките стъпки на скверните си преследвачи, както и драскането на мръсните нокти на отрязаната ръка, която също се катереше по стълбите след него. Без да поглежда назад, Дризт се затича нагоре, надявайки се, че бързината и ловкостта му ще му дадат достатъчно преднина, за да успее да открие път за бягство.

Защото горе нямаше врата.

Откритата площадка на върха на стълбата бе правоъгълна и широка едва няколко метра. Единствената й стена бе гладко, кристално огледало, което се издигаше срещу последното стъпало и се простираше от единия й край до другия. Елфът се надяваше, че когато достигне площадката, ще успее да разбере как се отваря тази необичайна врата, ако огледалото изобщо бе врата.

Ала това нямаше да бъде никак лесно.

В огледалото с кристална яснота се отразяваше изкусната бродерия, която висеше на стената на стаята отсреща, но повърхността му бе съвършено гладка, без никакви пукнатини или нещо друго, което би могло да се окаже дръжка на скрита врата. Дризт прибра оръжията си в ножниците им и прокара пръсти по гладкото стъкло, опитвайки се да открие някаква издатина, останала скрита за острия му поглед. Ръката му срещна само хладното, гладко стъкло.

Троловете вече бяха в подножието на стълбата.

Дризт трескаво се мъчеше да премине през кристалното огледало, изричайки всички заклинания за отваряне на скрити врати, които знаеше, ала стената не помръдваше.

Първият от троловете достигна средата на стълбата.

— Трябва да има някакъв ключ към тази загадка! — изстена Дризт. — Магьосниците обичат такива предизвикателства, просто не могат да им устоят!

Единственото, което можеше да му даде някакъв отговор, бе отражението на бродерията. Дризт се вгледа в изкусните плетеници и образи, мъчейки се да открие сред хилядите фигури нещо, което да му подскаже как да се спаси.