Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Какво ще правя аз в предстоящата битка? — попита Кати-Бри, когато двамата с Бруенор останаха сами.

— Ти ще дръпнеш лостовете, за да срутиш тунелите, ако някоя от онез’ свине успее да слезе тук — отвърна джуджето.

— Ами ако всички паднете убити? Какво ще стане с мен, ако остана погребана съвсем сама тук долу?

Бруенор поглади рижата си брада. Май не се бе замислял за това. Досега бе живял с мисълта, че Кати-Бри ще бъде в безопасност зад стените на срутените тунели, дори ако той и останалите джуджета бъдеха убити. Само че как щеше да живее тук долу сам-самичка? Каква цена щеше да й се наложи да плати, за да спаси живота си?

— Искаш ли да дойдеш и да се биеш с нас? — попита той. — Бива си те с меча, а и аз ще бъда до теб!

Кати-Бри се замисли за миг.

— Ще остана при лоста — реши тя. — Горе ще си имаш достатъчно грижи и без мен. А и някой наистина трябва да остане тук и да срути тунелите. Не можем да позволим на гнусните чудовища да осквернят подземния ни град и да го превърнат в свой дом!

— Освен това — додаде тя с усмивка, — беше много глупаво да се тревожа. Сигурна съм, че ще се върнеш при мен, Бруенор. Никога не сте ме изоставяли, нито ти, нито останалите джуджета.

И като целуна джуджето по челото, момичето се затича напред.

Бруенор я проследи с поглед и се усмихна:

— Смело момиче си ти, Кати-Бри!

Няколко часа по-късно тунелите бяха готови. Изходите до повърхността бяха изкопани, в тунелите около тях бяха поставени устройства, които да ги срутят, ако се наложеше да прикрият отстъплението си или да смачкат гоблините, които успееха да се вмъкнат вътре. С почернени със сажди лица и покрили оръжията и щитовете си с тъмни дрехи, всички джуджета стояха до проходите. Бруенор се качи пръв, за да разузнае какво е положението в лагера на чудовищата. Надникна навън и по лицето му плъзна широка усмивка — навсякъде около него людоедите и гоблините спяха дълбоко.

Точно когато Бруенор се канеше да даде знак на другарите си да тръгват в лагера внезапно настана суматоха. Джуджето остана на върха на прохода, макар и скрито под един голям чим (толкова добре, че един гоблин го настъпи по главата, когато минаваше отгоре), опитвайки се да разбере какво става. Из лагера се чуваха резки заповеди, разнесе се звън на оръжие.

Сред шумотевицата все по-често долитаха думите „Змийското племе“ и „изтребени“. Макар никога досега да не бе чувал това име, Бруенор веднага разбра, че става дума за някое оркско племе, което очевидно бе избито.

— А, значи са започнали да се избиват помежду си? — прошепна джуджето и тихичко се разсмя.

Ясно бе, че тяхното нападение щеше да почака и Бруенор се спусна долу.

Само че джуджетата, разочаровани от забавянето, не се разотидоха. Решени, че работата, която бяха предвидили за тази нощ, трябва да се свърши, те търпеливо зачакаха.

Полунощ отмина, а от лагера над тях все така долиташе шум. Ала дългото чакане ни най-малко не намали решимостта на джуджетата да се разправят с чудовищата, които се бяха разположили над главите им. Тъкмо обратното, забавянето само изостряше жаждата им за разправа с презрените воини на Кесел и разгаряше жаждата им за гоблинова кръв. Освен бойци, джуджетата бяха и ковачи, майстори, които можеха да прекарат часове наред, работейки върху една-единствена люспица от драконова статуя. Знаеха как да чакат.

Най-сетне всичко утихна и Бруенор отново се изкачи до изхода. Още преди да подаде глава навън, той чу успокояващия звук на дълбоко дишане и шумно хъркане.

Без да се бавят повече, джуджетата изскочиха от дупките и се заеха за работа. Да бъдат убийци не им харесваше — много повече предпочитаха да се бият с враговете си в честен двубой — ала прекрасно разбираха, че сега нямат друг избор, освен това, животът на тези скверни твари нямаше никаква стойност за тях.

Около тях ставаше все по-тихо, докато все повече чудовища заспиваха вечния си сън. Джуджетата гледаха първо да убият колкото се може повече людоеди, в случай, че бъдеха разкрити преди да успеят да причинят големи загуби сред редиците на противниците си. Оказа се, че този план не е бил необходим и мина дълго време, преди някой да ги забележи.

Когато стражите най-сетне усетиха какво става в лагера, земята наоколо вече бе напоена с кръвта на повече от хиляда от робите на магьосника. В лагера се надигнаха крясъци, ала Бруенор не заповяда да се оттеглят.

— Съберете се! — нареди той. — Обкръжете тунелите!

Джуджето прекрасно знаеше, че първото нападение на разярените чудовища ще бъде неорганизирано и зле подготвено.