Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Всички жители на четирите града бяха в езерото.

След първите няколко стрели, които трябваше да дадат възможност на лодките да напуснат пристанището, чудовищата не бяха срещнали никаква съпротива. А и Брин Шандер все още не бе превзет. Защо тогава магьосникът изпращаше нов отряд толкова надалеч?

— Не мога да го разбера — обади се Малдун. — Или Кесел е толкова мъдър, че не можем да проумеем действията му, или допуска крещящи грешки в тактиката си.

— Да се надяваме, че е второто — рече Кемп, — защото иначе ще бъдем безсилни да направим каквото и да било.

И те продължиха да разполагат воините си така, че да бъдат готови за удар, когато настъпеше подходящия момент. Жените и децата — подобно на приготовленията, които бяха направили рибарите и от другите две езера — бяха изпратени с останалите лодки към все още непревзетите пристанища на Самотната кория.

От стената на Брин Шандер Касиус и Гленсатер също наблюдаваха действията на кеселовите воини. Те обаче много по-добре разбираха какво става.

— Майсторски свършена работа, приятелю! — прошепна Касиус, сякаш нощният вятър можеше да отнесе думите му на полуръста.

Гленсатер се усмихна и сложи ръка върху рамото на Касиус.

— Ще ида да съобщя на воините — рече той. — Може да дойде време да се впуснем в бой и трябва да сме готови!

Касиус стисна ръката на Гленсатер и кимна. Докато говорителят на Източен пристан се отдалечаваше, Касиус се облегна на стената и отправи поглед към потъмнялата сега Кришал Тирит.

— Това време ще дойде! — убедено рече той.

От високото си място в Грамадата на Келвин, Дризт До’Урден също видя неочаквания поход на гоблиновия отряд към Бремен. Той току-що бе приключил с приготовленията за опасното си нападение срещу Кришал Тирит, когато внезапно съзря светлинките от десетки факли да се отправят на запад. Известно време Дризт наблюдава движението на гоблините, опитвайки се да разбере какво бе накарало Кесел да изпрати още един отряд към Бремен.

Не видя нищо, което да му подскаже какво става, а нощта напредваше и трябваше да се бърза. Не бе сигурен дали промяната в тактиката на Кесел щеше да му бъде от полза, като разреди редиците на воините в лагера или ще му попречи, като повиши бдителността на останалите чудовища. Едно обаче бе сигурно — хората от Брин Шандер нямаха време за губене. Елфът на мрака пое надолу по планинската пътека и Гуенивар безшумно го последва.

Двамата бързо се спуснаха от планината и навлязоха в Бременския проход. В трескавата бързина, с която се движеше, Дризт нямаше време да се оглежда наоколо — но ако само бе долепил ухо до земята щеше да чуе далечния тътен на още една армия, която се приближаваше към полето около Брин Шандер.

Ала цялото му внимание бе отправено на юг, към очакващия го мрак на Кришал Тирит. Носеше само онова, без което нямаше да може да се справи с начинанието, с което се беше нагърбил. У него бяха оръжията му — двата ятагана висяха на кръста му, в колана си бе втъкнал една кама, а двата ножа бе скрил в ботушите си. Талисманът с лика на богинята, както и кесийката със злато, висяха на гърдите му, заедно с малката торбичка с брашно, останала от битката в пещерата на вербезите — спомен за дръзките приключения, в които се бе впускал с Уолфгар. Всичко останало (раница, въже, кожените манерки и още много жизненоважни за оцеляването му в суровата тундра неща) Дризт остави в малката пещера, където се би с Ерту.

Когато навлезе в източните покрайнини на Термалайн, Дризт чу пиянските викове на пируващите гоблини.

— Нападнете ги сега, моряци на Маер Дуалдон — прошепна елфът, макар да знаеше, че всъщност бе много по-добре, че лодките си стоят в езерото.

Дори и да успееха да се промъкнат безшумно в града и да нанесат светкавичен удар на нищо неподозиращите чудовища, рибарите не можеха да си позволят загубите, които неминуемо щяха да понесат. Това можеше да почака, сега му предстоеше по-важна битка.

Най-сетне Дризт и Гуенивар достигнаха основния лагер на кеселовите войски. Сега там всичко бе тихо и елфът се успокои, че изпращането на нов отряд към Бремен не бе предизвикало особена суматоха сред останалите гоблини. Облегнат на копието си, един орк стоеше на стража и вяло се взираше в пустите земи, които се простираха пред него. Дори да бе нащрек, той нямаше да успее да забележи двете фигури, които се промъкваха към него — по-черни от самата нощ, елфът и пантерата сякаш се загръщаха с нейния мрак.