Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Обади се! — чу се глас от вътрешността на лагера.

— Чисто е! — отвърна стражът.

Дризт изчака докато проверката, която сега се чуваше и от други места, свърши и като нареди на Гуенивар да стои зад него, безшумно се прокрадна към пазача.

Умореният орк дори не чу изсвистяването на камата, която летеше към него.

С един скок Дризт стигна до падащото тяло, извади оръжието си от гърлото му и предпазливо, внимавайки да не вдигне никакъв шум, го пусна на земята. Елфът и пантерата две невидими, но смъртоносни сенки — продължиха необезпокоявано напред.

От северната страна на лагера беше поставена стража и след като успяха да я пробият, Дризт и Гуенивар с лекота се запромъкваха между заспалите воини на Кесел. Елфът можеше да убие десетина орки и гоблини и дори един вербег, макар че тишината, която щеше да настъпи, след като гръмовното му хъркане внезапно престане, може би щеше да предизвика подозренията на другарите му. Ала сега нямаше време за губене. Всеки изминал миг изпиваше силите на Гуенивар, в небето на изток се появиха първите признаци, вещаещи идването на още един враг — издайническата зора.

Досега всичко вървеше прекрасно и Дризт усети как го изпълва надежда, че начинанието му може и да се увенчае с успех. Ала в мига, в който достигна Кришал Тирит, елфът с ужас видя, че кулата бе обградена от въоръжени до зъби людоеди, край които нямаше как да се промъкне.

Дризт приклекна до пантерата и се замисли какво да прави сега. Ако искаха да избягат от лагера, преди първите слънчеви лъчи да разкрият присъствието им, щеше да им се наложи да изминат целия път, по който бяха дошли дотук. Той силно се съмняваше, че в ужасното състояние, в което се намира сега, Гуенивар ще успее да направи и няколко крачки. Ала ако продължаха напред, щеше да им се наложи да се изправят срещу група людоеди — неравна битка, която не можеха да спечелят. Този път като че ли наистина нямаше изход.

Ала точно в този миг в североизточната част на лагера избухна шум и суматохата даде възможност на елфа и котката да се промъкнат напред. В далечината се чуха силни викове и людоедите се отдалечиха от поста си, любопитни да видят какво става. В първия миг Дризт реши, че бяха открили тялото на убития от него орк, ала скоро разбра, че шумът идва от изток.

Внезапно в сумрака, предхождащ розовата зора, се разнесе звън на мечове. Избухнала бе битка. Враждуващи племена, помисли си Дризт, макар че биещите се, се намираха на твърде голямо разстояние от него и не можа да ги различи.

Не че чак толкова държеше да знае. Недисциплинираните людоеди направиха още няколко крачки. В този миг Гуенивар съзря вратата. Двамата не се поколебаха и за миг.

Людоедите дори и не забелязаха двете сенки, които се прокраднаха зад гърба им и влязоха в Кришал Тирит.

Когато влезе в кулата, Дризт усети странно чувство, някакво жужащо туптене, сякаш бе влязъл в утробата на живо същество. Ала елфът не спря, а продължи напред, през тъмния коридор, който водеше до първото ниво на кулата, възхищавайки се на странния кристал, от който бе направено всичко наоколо.

Озова се в квадратна зала, която се намираше в дъното на голямо, четиристайно помещение. Това бе мястото, където Кесел често се срещаше със своите пълководци, там, където приемаше почти всички, с изключение на най-висшите си генерали.

Дризт предпазливо се огледа наоколо в тъмната стая и в черните сенки, които се таяха из ъглите. Не усети никакво движение, ала инстинктивно разбра, че не бе сам. Гуенивар усещаше същото — козината на гърба й настръхна, а от гърлото й се разнесе заплашително ръмжене.

За Кесел тази стая бе нещо като буфер между него и паплачта от външния свят. Това бе единствената стая в кулата, в която магьосникът почти не влизаше. Тук живееха троловете му.

Джуджетата от Митрал Хол завършиха първия от тайните си изходи малко след залез-слънце. Бруенор бе първият, който се изкачи до върха на стълбата и надникна изпод изкопаните чимове — навън чудовищата се готвеха за сън. Толкова опитни бяха джуджетата, че бяха успели да изкопаят проход, излизащ сред голяма група гоблини и людоеди, без чудовищата да заподозрат каквото и да било.

Когато слезе при очакващите го долу джуджета, на лицето на Бруенор грееше широка усмивка.

— Довършете останалите девет! — нареди той и заедно с Кати-Бри се отправи към вътрешността на мините.

— Тази нощ момчетата на Кесел ще спят по-дълбоко, отколкото са очаквали! — добави той и потупа висящата на кръста му брадва.