Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Ти ли идваш от името на Брин Шандер и всички негови жители?

Риджис кимна:

— Аз съм Риджис от Самотната кория — отвърна той — приятел на Касиус и доскорошен член на Съвета на Десетте града. Аз бях избран да представлявам народа на Брин Шандер.

Очите на Кесел се присвиха в очакване на пълната победа:

— Предполагам, че ми носиш известието за пълната ви капитулация?

Риджис неспокойно запристъпя от крак на крак и сякаш неволно разклати медальона, който висеше на гърдите му.

— Бих искал да поговорим насаме, могъщи магьоснико, за да обсъдим условията на споразумението.

С широко отворени очи, Кесел отправи поглед към стоящия на стената Касиус.

— Казах „безусловна“! — изкрещя той и светлините на Кришал Тирит започнаха да туптят и да се засилват.

— Сега ще понесете наказанието за дързостта си!

— Почакай! — извика Риджис, опитвайки се отново да привлече вниманието на магьосника. — Има някои неща, които трябва да знаеш, преди да решиш какво ще правиш!

Кесел не обърна никакво внимание на бръщолевенето на полуръста, ала внезапно рубиненият медальон прикова погледа му. Въпреки че бе защитен от разстоянието между тялото му и отражението, което стоеше сега в полето, магьосникът бе запленен от скъпоценния камък.

Въпреки опасността, в която се намираше Риджис, по устните му плъзна усмивка, когато видя, че магьосникът се взира в медальона без да мигне.

— Знам някои неща, които със сигурност ще те заинтригуват — тихо каза полуръстът.

Кесел му даде знак да продължава.

— Не тук — прошепна Риджис. — Твърде много любопитни уши има наоколо, а не всички от събралите се гоблини ще харесат онова, което имам да ти казвам!

За миг Кесел се замисли над думите на Риджис. По някаква причина, която все още не можеше да разбере, магьосникът се чувстваше някак си покорен от дребния пратеник на Брин Шандер.

— Добре, полуръсте! — съгласи се той. — Ще те изслушам.

Избухна ярка светлина, изви се гъст дим и магьосникът изчезна.

Риджис погледна назад, към стените на Брин Шандер и едва забележимо кимна.

По заповед от вътрешността на кулата, която никой друг не можеше да чуе, двамата трола обърнаха огледалата така, че да уловят отражението на полуръста. Отново избухна пронизваща светлина, разнесоха се кълба дим и Риджис също изчезна.

На върха на хълма, изправен върху стената на града си, Касиус кимна в отговор, макар че дребният му приятел вече бе изчезнал. Представителят на Брин Шандер като че ли дишаше по-леко, успокоен донякъде от последния поглед, който му бе хвърлили Риджис и от мисълта, че слънцето вече залязваше, а Брин Шандер все още не бе превзет. А ако бе прав, Кришал Тирит черпеше мощта си от слънцето.

Като че ли планът му им бе спечелил още една нощ.

Дори и със замъгления си поглед, Дризт разпозна фигурата, която стоеше надвесена над него. Когато дръжката на ятагана го запрати назад, елфът си удари главата в твърдите камъни и Гуенивар — макар също да бе лошо ранена в битката с Ерту — стоя над главата му през дългите часове, докато господарят й лежеше в несвяст.

Дризт седна и се опита да разбере къде точно се намира и какво става. В първия миг му се стори, че се зазорява, но после видя, че бледата светлина идва от запад. Изтощен напълно, след като в битката си с демона ятаганът бе изчерпил всичките му сили, елфът бе лежал в безсъзнание през по-голямата част от деня.

Гуенивар също сякаш всеки миг щеше да припадне. От сблъсъка със стената рамото й бе лошо наранено, а предната й лапа бе жестоко пронизана от демона.

Ала не толкова раните, колкото умората, изцеждаше силите на магическото животно. Останало бе в Материалната равина много повече от обикновено. Връзката между неговата равнина и тази на елфа бе останала непокътната само благодарение на магическата мощ на котката и всеки миг прекаран в чуждия свят, изцеждаше още една капчица от силите й.

Дризт нежно погали вярното животно по силния врат. Прекрасно разбираше каква саможертва прави Гуенивар заради него и повече от всичко му се искаше да може да я освободи и да я остави да се върне в собствената си равнина.

Ала не можеше. Ако котката се върнеше в своя свят сега, щяха да минат часове, докато успее да си възвърне силата, от която се нуждаеше, за да може отново да премине в Материалната равнина. А той се нуждаеше от Гуенивар сега.

— Още мъничко — примоли се той.

Вярното животно легна до него, без изобщо да се възпротиви. Дризт го погледна с очи, пълни с жал и отново го погали по врата — как искаше да го освободи! Ала не можеше.