Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Първите четири години в Мелей-Магтеър се посвещаваха на боравенето с оръжия, на единоборството. През този период учителите на Дризт почти не успяха да му покажат нищо ново — Закнафейн го беше научил на всичко.

След това уроците станаха по-трудни. Младите мрачни елфи се обучаваха две години на военна техника в група, съставена само от бойци, а през следващите три — упражняваха натрупаните знания, техники и умения — в сражения заедно с магьосници и жрици и срещу тях.

Последната година в Академията беше за обогатяване на знанията на бойците. През първите шест месеца се учеха основни неща за боравенето с магия в Сорсъри, а през другите шест учениците се подготвяха за своето дипломиране под ръководството на жриците от Арах-Тинилит.

Там се наблягаше на реториката — лекциите за възприятията, ценени толкова много от Кралицата на Паяците, се повтаряха до втръсване, заедно с лъжите за омразата, която поддържаше хаоса в живота на мрачните елфи и ги правеше лесно управляеми.

Академията се превърна в предизвикателство за Дризт, в лична класна стая — в рамките на недостижимия танц на неговите ятагани. С тези две остриета, младежът изграждаше непроходими елмазени стени, прикриващи го от неправдите, които виждаше около себе си, от думите, които можеха да отровят сърцето му. Академията беше убежище за нестихващия стремеж и лъжата; беше като извор на ненаситната, всепоглъщаща жажда за власт, белязала живота на всички мрачни елфи. Но Дризт си беше обещал, че ще напусне това място неопетнен.

Годините минаваха, битките започнаха да наподобяват жестоката реалност и младият До’Урден неведнъж се улавяше да води разгорещени спорове в ситуации, които не можеше да подмине с лека ръка.

Движеха се тихо като шепота на бриз през криволичещите тунели. Пристъпваха крадешком и много внимателно. Това бяха учениците от последния, девети клас в Мелей-Магтеър и те се упражняваха толкова често извън границите на Мензоберанзан, колкото и в рамките на самия град. На коланите им вече не висяха подплатени дървени оръжия — красяха ги елмазени остриета, изящно изковани и остри.

Понякога тунелите толкова се стесняваха около младежите, че през тях едва имаше място да се промуши един мрачен елф. Друг път се озоваваха в огромни пещери, чиито стени и тавани не се виждаха. Тези младежи бяха бойци — мрачни елфи, готови да действат на всякакъв терен в Подземния мрак и обучени да се изправят срещу всеки враг, изпречил се на пътя им.

„Тренировъчни патрули“ — така Повелителят Хатч’нет наричаше тези групи. И макар патрулирането в тунелите да беше само едно упражнение, той предупреди учениците да внимават, защото можеха да срещнат доста яростни чудовища.

Дризт все още беше първи в своя клас и затова предвождаше групата. Следваха го Повелителят Хатч’нет и десет момчета, подредени в строй. В класа на младия До’Урден бяха останали само двайсет и два мрачни елфа, а в началото бяха двайсет и пет. Единият от младежите беше изключен и впоследствие екзекутиран за осуетен опит за убийство на по-високопоставен ученик; другият беше убит по време на тренировка, а третият беше умрял в съня си от естествена смърт — камата в сърцето бе естественият край на живота му.

В друг коридор наблизо Берг’инйон Баенре — вторият в класа — предвождаше учителя Дайнин и другата половина от учениците; и те провеждаха същата тренировка.

Ден след ден Дризт и останалите полагаха неимоверни усилия да останат нащрек. През трите месеца, през които се обучаваха като патрули, бяха срещнали само едно чудовище — пещерен въдичар — гнусно ракообразно същество, обитаващо Подземния мрак. Този сблъсък не ги развълнува за дълго, нито пък извлякоха някакъв практически опит от него, защото пещерният въдичар се шмугна покрай високите издатини в камъка и избяга преди да са го простреляли.

Но днес Дризт усещаше нещо различно. Може би беше в странния тон на учителя Хатч’нет или в трептенето на камъка — едва доловима вибрация, която напомняше на младежа задругите същества, населяващи плетеницата от подземни тунели. Каквато и да бе причината, той знаеше достатъчно, следваше инстинктите си и не остана изненадан, когато с крайчеца на окото си зърна издайническата светлина, шмугваща се в един страничен проход. До’Урден даде знак на другите от патрула да спрат, после бързо се покатери на една издатина в камъка — над изхода на този проход.