Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Да, но сега — настояваше младежът, — ти си много по-внимателен. Нима съм толкова глупав, че да постъпя по същия начин?!

— А как иначе ще ме победиш? Не можеш да ме надвиеш в битка — думите на Дризт не бяха от гордост, просто факт, който и двете момчета приемаха.

— Второто място също е голяма чест — обоснова се Келноз.

Дризт го погледна. Знаеше, че той няма да се задоволи с нищо, освен пълната победа.

— Ако се срещнем в битката, ще се срещнем като противници — студено промълви младият До’Урден и отново го подмина.

Този път Келноз не го настигна.

Дризт явно имаше късмет през този ден, защото неговият пръв опонент и първа жертва в Голямата битка не бе някой друг, а партньорът му от миналата година. Той го откри в същия коридор, който бяха използвали като стартова позиция и го повали с първата комбинация от атакуващи удари. И макар че копнееше да забие дървения ятаган с всички сили в ребрата на Келноз, Дризт успя да овладее победоносния си удар.

После се спусна през сенките; внимателно избираше пътя си, докато броят на учениците не започна да намалява. Трябваше да е много предпазлив — с това име, което си бе извоювал — защото съучениците му знаеха какво ще спечелят, ако го отстранят още в самото начало на състезанието. Дризт трябваше да прецени сам всяка битка, преди да се включи в нея и да се увери, че неговият противник няма съюзници, спотайващи се наоколо.

Това беше неговата арена. Тук младежът се чувстваше най-добре и беше готов да приема предизвикателства. След два часа бяха останали само петима ученици, а след още два — прекарани в игра на котка и мишка — само Дризт и Берг’инйон Баенре.

Младият До’Урден излезе на открито в пещерата.

— Излез, Баенре! — извика той. — Нека се бием с чест, тук на открито!

Дайнин го наблюдаваше от едно от мостчетата и не можеше да повярва на очите си.

— Той се отказа от всичките си преимущества — изкоментира Хатч’нет, застанал до първия син на До’Урден. — Той е по-добър с мечовете, което ще притесни Берг’инйон и ще го накара да се почувства несигурен в действията си. Сега брат ти стои там и открито заявява позицията си.

— Не е поумнял много — измънка Дайнин.

Повелителят забеляза как Берг’инйон се промъква покрай един сталагмит — няколко ярда зад Дризт.

— Скоро ще разберем.

— Страх ли те е? — изкрещя Дризт в мрака. — Ако наистина заслужаваш първото място, както твърдиш, тогава излез и се изправи срещу мен. Докажи думите си, Берг’инйон Баенре или не ги изричай повече!

Младежът усети движение зад гърба си и се претърколи настрана.

— Съревнованието изисква много повече от игра с мечовете! — изкрещя синът на дома Баенре като излизаше, а очите му блестяха, тържествуващи от предимството, което си бе спечелил.

Тогава Берг’инйон се препъна в лентата, опъната от неговия противник, и падна по очи. На секундата Дризт се озова до него и опря острието на дървения ятаган в гърлото му.

— Знам, научих и това — злобно отвърна Дризт.

— И победителят е До’Урден — заяви Хатч’нет и освети в синя светлина лицето на победения син на дома Баенре. — Първите синове трябва много да се пазят, ако по-малките им братя имат такива умения — напомни учителят на Дайнин и стопи усмивката му.

Дризт не се гордееше толкова с победата си тази година, колкото с уменията си, който се подобряваха с всеки изминал ден. Упражняваше се винаги, когато му останеше малко свободно време. А с всяка изминала година работата му намаляваше — най-младите ученици имаха най-много задължения — и той прекарваше все повече време в тренировки. Отдаваше се на танца с оръжията, на хармонията на движенията си. Ятаганите се превърнаха в единствените му приятели и той вярваше само на тях.

На третата година Дризт отново спечели Голямата битка; на четвъртата също — въпреки заговорите срещу него. Учителите разбраха, че никой от съучениците му няма да успее да го победи и на следващата година той се състезаваше в по-горен клас. Победи и тях — учениците, прекарали в Тиер Брех три години повече от него.

Академията, издигаща се над всичко останало в Мензоберанзан, имаше собствена организация. Дризт беше развил таланта си дотолкова, че вече не се вместваше в рамките на тази организация; но това нямаше да намали срока на неговото обучение. Като боец той щеше да прекара десет години в Тиер Брех, което не беше много в сравнение с трийсетте години обучение на магьосниците в Сорсъри или с петдесетте — на жриците в Арах-Тинилит. Войните постъпваха в Академията на двайсет години, магьосниците — на двайсет и пет, а жриците трябваше да изчакат, докато навършат четирийсет.