Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Когато двама учители спуснаха светлините си над изгубилите сражението ученици, Хатч’нет кимна одобрително към Дайнин.

— Помогни ми! — чу се викът на Келноз, идващ зад стената от сталагмити, която го разделяше от неговия съюзник.

Дризт се претърколи на кълбо през един процеп в стената, изправи се бързо и повали четвърти противник — покрит за изненадващ удар в гърба — с пробождане в гърдите. Младият До’Урден спря и се замисли за последната си жертва. Дори не знаеше, че този мрачен елф се намира точно там, но въпреки това се бе прицелил съвсем точно.

Повелителят на познанието изсвири тихичко с уста, когато насочи жезъла си към лицето на току-що падналия ученик.

— Добър е! — възхити се той.

На няколко крачки от себе си, Дризт видя Келноз, почти повален по гръб от изкусните ходове на своя противник. Младият До’Урден скочи между учениците и успя да отблъсне една атака, която със сигурност щеше да отстрани другаря му от сражението.

Този нов опонент, който се биеше с два дървени меча, се оказа най-голямото предизвикателство за уменията на втория син на До’Урден. Той се нахвърли срещу Дризт със сложни тактики и хитри ходове и неведнъж го принуждаваше да отстъпи.

— Берг’инйон от дома Баенре — прошепна Хатч’нет на Дайнин.

Първият син на До’Урден разбра значимостта на схватката и се надяваше по-малкият му брат да е подготвен за изпитанието.

Берг’инйон не беше разочарование за видния си род. Движенията му бяха умели и премерени; двамата с Дризт дълго танцуваха с мечовете и никой не можеше да победи другия. Но дръзкият, син на Баенре реши да предприеме една атака, твърде позната на Дризт — двоен удар под кръста.

Дризт изпълни долното кръстосване като по учебник. Това беше най-подходящото париране и Закнафейн му го беше доказал доста ясно. Но както винаги, вторият син не беше доволен. Следващият му ход беше съвсем импулсивен — той на секундата вдигна крак между дръжките на кръстосаните си ятагани и изрита противника си право в лицето. Онемял Берг’инйон Баенре се строполи до стената.

— Знаех си, че парирането е грешно! — изкрещя Дризт, предвкусвайки удоволствието, което щеше да изпита, ако получеше възможност да отблъсне двойния удар на Зак.

— Добър е — отново прошепна Хатч’нет към греещия от гордост Дайнин.

Зашеметен Берг’инйон не можеше да отвърне на удара. Той призова кълбо от мрак около себе си, но Дризт се гмурна в него, горящ от нетърпение да се бие, без да използва зрението си.

Той нападна сина на дома Баенре със серия от атаки, чиито край беше сложен, когато единият ятаган на младия До’Урден се опря във врата на Берг’инйон.

— Победен съм — извика мрачният елф, когато усети дървеното острие.

Повелителят Хатч’нет чу вика и разсея кълбото от мрак. Синът на първия дом изпусна оръжията си, отпусна се на земята и синята светлина освети лицето му. Дризт не можеше повече да сдържа усмивката си. Дали тук имаше ученик, който можеше да го победи, зачуди се младежът.

Изведнъж усети как нещо избухна в главата му и го повали на колене. Момчето успя да се обърне назад, за да види отдалечаващия се Келноз.

— Глупак — изкиска се Хатч’нет, освети лицето на Дризт и после погледна към Дайнин. — Но страхотен глупак.

Първият син на До’Урден кръстоса ръце. Лицето му грееше ярко, само че този път от ярост и срам.

Дризт лежеше на земята, опрял буза в студения камък, а единствените му мисли бяха вкопчени в саркастичното, но до болка правилно, изказване на Зак:

— Такава е природата ни!

Същата вечер, след като се върнаха в спалните помещения, Дризт каза на Келноз:

— Ти ме измами.

Мракът на стаята ги обгръщаше, другите ученици не се въртяха будни в леглата си — бяха прекалено изморени от битката през деня и от безкрайното слугуване на по-възрастните членове на Академията.

Келноз очакваше този сблъсък. Той разбра колко е наивен младежът още в момента, в който Дризт го заразпитва за правилата на битката. Един обигран мрачен войн, особено благородник, би трябвало да знае много добре, че единственото правило в неговото съществуване е преследването на победата. Сега Келноз беше сигурен в едно — глупавият млад До’Урден нямаше да го накаже задето го е измамил. Отмъщението, подтиквано от злоба, не беше присъщо на този мрачен елф.

— Защо? — настоя Дризт, след като не получи отговор от самодоволния представител на дома Кенафин.

Тонът му накара Келноз да се огледа нервно наоколо. Вече трябваше да са заспали — ако някой учител чуеше, че се карат…