Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Хвала на Лот! — изкрещя някой.

Хатч’нет отново остави безнаказано обаждането, защото знаеше, че тези коментари увличаха учениците му все по-дълбоко в мрежата на неговото красноречие.

— Правилно, трябва да възхваляваме Кралицата на Паяците. Тя е приела осиротялата ни раса и ни е помогнала да надвием враговете си. Тя е повела най-видните матрони на нашата раса към рая на Подземния мрак. Тя — изрева той и вдигна юмрук във въздуха, — ни дава сила и магии, за да отмъстим на неприятелите. Ние сме мрачните елфи! — изкрещя Хатч’нет. — Вие сте мрачните елфи, които никога няма да бъдат потъпкани, владетелите на всичко, което пожелаете, завоевателите на земите, които искате да обитавате!

— И на Повърхността? — дочу се въпрос.

— Повърхността ли? — учителят избухна в смях. — Кой би искал да се завърне в тези прокълнати земи? Оставете светлите елфи да си ги обитават! Нека изгарят под пламъците на горящото небе! Ние желаем Подземния мрак, където сърцевината на земята пулсира под краката ни, а каменните стени отразяват топлината на световната мощ!

Дризт седеше мълчаливо и поглъщаше всяка дума от често повтаряната реч на даровития оратор. Младежът, както и останалите новоприети ученици, беше запленен от въздействащата смяна на интонациите и повдигащите духа викове на учителя. Вече два века Хатч’нет бе Повелител на познанието и разполагаше с повече влияние от почти всички мъже и голяма част от жените в Мензоберанзан. Матроните на управляващите семейства осъзнаваха добре ползата от неговото красноречие.

Така минаваше ден след ден; безкраен поток от омразна реч се сипеше по адрес на неприятеля, който никой от учениците не беше виждал. Но светлите елфи не бяха единствените заклеймени. Много раси намираха своето презряно място в проповедите на учителя — джуджета, гномове, хора, полуръстове, всички обитатели на Повърхността, а и на Подземния мрак — джуджетата-дуергари, с които мрачните елфи често търгуваха и имаха разправии.

Дризт разбра защо не допускаха да се внася оръжие в овалната стая. Когато урокът свърши, младият елф беше свил юмруци от гняв и несъзнателно копнееше да сграбчи дръжката на ятагана. От всекидневните битки между учениците ставаше ясно, че не само той се чувства така. Но това, което винаги помагаше на младежите да се овладеят бяха лъжите на учителя за ужасите на Повърхността и успокояващата връзка между учениците — общата им история, в която скоро щяха да повярват и която им предоставяше достатъчно врагове, за да не се избият помежду си.

Учениците нямаха много време, за да общуват — прекарваха прекалено дълги и изтощителни часове в овалната стая. Споделяха общи спални помещения, но рядко можеха да си починат. Освен уроците на Хатч’нет, имаха и други продължителни задължения — слугуваха на по-възрастните ученици и на учителите, готвеха и почистваха сградата. В края на първата седмица едва мърдаха от изтощение и Дризт усети, че това състояние дори засилва ефекта от уроците на оратора.

Момчето приемаше този начин на живот, без да се оплаква — смяташе го за доста поносим в сравнение с шестте години, в които бе слугувал на майка си и сестрите си. Но през тази първа седмица в Мелей-Магтеър му липсваше едно нещо — тренировките с Повелителя на меча.

Късно една нощ, младежът приседна на края на постелките си, навити на руло, и вдигна ятагана пред искрящите си очи — припомняше си дългите часове, прекарани със Закнафейн и играта с оръжията.

— След два часа имаме урок — напомни му Келноз от другото легло. — По-добре си почини.

— Чувствам как ми се изплъзва от ръцете — тихо отвърна Дризт. — Острието сякаш е по-тежко. Не мога да го държа в равновесие.

— Голямата битка е само след десет цикъла на Нарбондел — каза съквартирантът му. — Там ще се упражняваш колкото си искаш! Не се страхувай, дори остриетата да са се притъпили през дните, прекарани с Повелителя на познанието — скоро ще ги наострим. През следващите девет години няма да изпуснеш от ръцете си това прекрасно оръжие!

Дризт върна обратно ятагана в ножницата и се облегна на свитъка си. Досега беше видял толкова много, че беше започнал да се плаши, а колко още му оставаше — момчето нямаше друг избор, освен да се примири с условията на своето съществуване, с бъдещето си в Мензоберанзан.

На сутринта на петдесетия ден Повелителят на познанието обяви:

— Този етап от вашето обучение приключи.