Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

В залата влезе още един учител — Дайнин, който предвождаше омагьосан железен сандък, пълен с меко подплатени дървени колчета, с всякаква дължина и изработка, наподобяващи оръжията на мрачните елфи.

— Изберете си колчето, което най-много прилича на предпочитаното от вас оръжие — обясни Хатч’нет, докато Дайнин обикаляше стаята.

Той се приближи към Дризт и очите на младежа веднага се спряха на избора му — две леко извити колчета, дълги около три фута и половина. Вторият син на До’Урден ги вдигна и замахна с тях. Тежестта и съотношението им наподобяваха ятаганите, с които бяха привикнали ръцете му.

— За честта на Даермон Н’а’шезбаернон — прошепна Дайнин и отмина.

Дризт отново развъртя изкуствените остриета. Беше време да изпита уменията си, придобити в тренировките със Зак.

Когато младежът успя да откъсне поглед от новите си оръжия, ораторът казваше:

— Трябва да има ред в този клас. Така, предстои ви Голямата битка. Запомнете, победител ще бъде само един от вас.

Хатч’нет и Дайнин изведоха учениците от Мелей-Магтеър и ги поведоха надолу по тунела, покрай двата огромни паяка — статуите на изхода на Тиер Брех. Всяко едно от тези момчета напускаше Мензоберанзан за първи път.

— Какви са правилата? — попита Дризт Келноз, който вървеше редом с него.

— Ако учителят каже, че си загубил, значи си загубил — отвърна Келноз.

— Това ли са правилата на битката? — учудено попита младият До’Урден.

Момчето от дома Кенафин го изгледа скептично.

— Просто трябва да победиш — каза то, сякаш не съществуваше друг отговор.

Малко по-късно, елфите навлязоха в доста обширна пещера — арената, където щеше да се състои Голямата битка. Остри сталактити бяха надвиснали над тях, сталагмитени куполи разсичаха пода в криволичещ лабиринт, изпълнен със застрашителни дупки и задънени ъгли.

— Подберете тактиката си и стартовата позиция — предупреди ги Хатч’нет. — Броя до сто и битката започва!

Двайсет и пет ученика се впуснаха в действие — някои разглеждаха терена, простиращ се пред тях, други се втурнаха в мрака на лабиринта.

Дризт реши да намери някое тясно коридорче, за да е сигурен, че ще може да се бие с тях един по един, и тъкмо беше започнал да търси, когато някой го сграбчи за рамото.

— Искаш ли да сме отбор? — предложи Келноз.

Младият До’Урден не му отговори — не знаеше дали е позволено и дали момчето беше добър боец.

— Другите се групират по двама, има и по трима. Заедно можем да се справим по-добре.

— Но учителят каза, че победителят може да бъде само един.

— Кой може да те победи освен мен — отвърна Келноз и леко му намигна. — Първо да победим останалите, после ще решим двубоя между нас.

Хатч’нет бе стигнал до седемдесет и пет и синът на До’Урден нямаше много време да обмисля различните възможности. Предложението на момчето изглеждаше разумно, затова Дризт потупа новия си съюзник по рамото и го поведе към лабиринта.

Из цялата зала, дори над самата арена, бяха издигнати тесни мостчета, за да могат съдиите да наблюдават развитието на битката. Сега дузина от тях с нетърпение очакваха първите сражения, за да могат да оценят таланта на младежите.

— Сто! — изкрещя Хатч’нет от своя пиедестал.

Келноз започна да тича наоколо, но Дризт го спря и го задържа в тесния процеп между два големи сталагмита.

— Нека те дойдат при нас — сигнализира му той, с помощта на езика на жестовете и се снижи в бойна готовност. — Да ги оставим да се изтощят в битката. Търпението е наш съюзник!

Келноз се успокои — Дризт определено беше добър партньор.

Търпението на младежите не беше подложено на значително изпитание, защото миг по-късно пред тях изскочи висок, агресивен ученик, който размахваше дълго копие и успя да пробие защитата им. Той нападна Дризт отдясно, удари го с обратната страна на оръжието, после завъртя копието си и се опита да промуши младия До’Урден със силен удар, предназначен да го убие.

На втория син тази атака му се стори съвсем примитивна. Дори не можеше да разбере как един добре обучен младеж може да напада друг по такъв открит начин. Дризт се убеди навреме, че този ученик наистина ги напада и, че това не е маневра и побърза да парира удара. Той завъртя дървените си ятагани по посока обратна на часовниковата стрелка и ги стовари последователно върху копието и отблъсна острието на безопасно разстояние от себе си.

Яростният нападател, шокиран от сложното париране, остана незащитен и изгуби равновесие. Миг по-късно, Дризт го нападна и заби един по един ятаганите си в гърдите му.