Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Необичайно беше, че и някои от новоприетите бяха благородници. Дризт се чудеше как ще премери сили с тях; дали уменията му, придобити от тренировките със Закнафейн ще надделеят над техните, получени в битките със собствените им учители.

Тези мисли несъзнателно накараха момчето да си припомни последната схватка със своя ментор. То бързо отпрати неприятния спомен и най-вече обезпокояващите въпроси, които думите на Зак го бяха накарали да си зададе. Сега не беше време за подобни съмнения. Пред него се издигаше Мелей-Магтеър — най-голямото изпитание и най-важният урок в неговия живот.

— Привет — дочу глас той.

Дризт се обърна и видя още един от новопостъпилите ученици. Той носеше меч и кортик, захванати неудобно за колана му, и изглеждаше по-притеснен и от него. Тази гледка успокои младия До’Урден.

— Келноз от дома Кенафин, петнайсетия дом — каза новоприетият.

— Дризт До’Урден от Даермон Н’а’шезбаернон — домът До’Урден, деветия дом на Мензоберанзан — машинално отвърна вторият син така, както му бе наредила матрона Малис.

— Благородник — отбеляза Келноз.

Потеклото на Дризт личеше по това, че елфът носеше фамилията на дома, към който принадлежеше.

— Вашето присъствие е чест за мен — каза новото момче и се поклони ниско.

Младият До’Урден започна да харесва това място. В собствения му дом никой не се отнасяше с него като с благородник. Миг по-късно, когато учителите излязоха навън, той вече не се чувстваше толкова замаян от изискания поздрав на Келноз.

Сред тях Дризт зърна своя брат — Дайнин, но се престори, че не го е видял. Самият той го беше предупредил „да се прави, че не го забелязва и да не очаква специално отношение“.

Камшици заплющяха наоколо, учителите започнаха да крещят какви ужасни неща ще сполетят всички ученици, ако се размотават и Дризт, заедно с останалите младежи, се втурна в Мелей-Магтеър. Момчетата бяха отведени по няколко странични коридора в една овална зала.

— Вие решавате дали ще седите или ще останете прави! — изръмжа един от учителите.

Той видя две момчета да си шепнат встрани, извади камшика си и „Храс!“ — повали единия от нарушителите на пода.

Дризт не може да повярва на внезапната тишина и ред, настъпили в стаята.

— Аз съм Хатч’нет — гръмко обяви учителят. — Повелителят на познанието. В тази зала ще премине обучението ви, което ще трае петдесет цикъла на Нарбондел — елфът огледа богато отрупаните колани на младежите. — Забранено е да внасяте оръжие тук!

Хатч’нет закрачи из стаята — искаше да се увери, че учениците не изпускат от поглед всяко негово движение.

— Вие сте мрачни елфи — изведнъж извика той. — Знаете ли какво значи това? Знаете ли произхода си, историята на вашия народ? Мензоберанзан невинаги е бил наш дом, нито пък пещерите на Подземния мрак. Някога сме обитавали Повърхността на земята — той се извъртя рязко, право към младия До’Урден.

— Ти, знаеш ли нещо за Повърхността? — изръмжа той в лицето на Дризт.

Момчето се отдръпна назад и поклати отрицателно глава.

— Отвратително място — продължи Хатч’нет и се обърна към цялата група. — Всеки ден, когато вълшебният пламък започне да се изкачва по Нарбондел, в небето се издига огромно огнено кълбо, което осветява земята в продължение на часове, а светлината му е много по-силна от ужасните заклинания на върховните жрици на Лот! — учителят беше разперил ръце, гледаше нагоре, а лицето му бе придобило невероятно изражение.

Всички ученици ахнаха от учудване.

— Дори през нощта, когато огненото кълбо се спусне далече зад хоризонта на земята — продължи той и подбираше думите си така, сякаш разказваше страшна приказка, — никой не може да избегне безбройните ужаси на Повърхността. За да напомнят какъв ще бъде следващия ден, разпръснати точици светлина, а понякога и по-малки кълба сребрист огън, обезобразяват свещената тъма на небето. Някога нашият народ е обитавал тези земи — повтори той, а думите му звучаха като вопли, — във времена отдавна отминали, много преди основоположниците на великите домове да се заселят в Мензоберанзан. В онази далечна епоха, нашият народ е крачел редом със светлите елфи!

— Това не е вярно! — изкрещя един от учениците.

Хатч’нет го огледа внимателно. Чудеше се от какво ще спечели повече — ако го накаже за това, че го е прекъснал без разрешение, или ако позволи на цялата група да вземе участие.

— Истина е! — отвърна учителят, беше предпочел втората възможност. — Светлите елфи са били наши приятели. Наричали сме ги родственици! Но поради присъщата ни наивност, не сме могли да знаем, че те са въплъщение на злото и измамата. Не сме предполагали, че един ден могат да се обърнат срещу нас, да ни прогонят от земите ни, да избият децата ни и най-възрастните представители на нашата раса! Без капка милост злите елфи ни преследвали по земите на Повърхността. Молели сме ги за мир, а те ни отвръщали с мечове и смъртоносни стрели — той спря за миг, а устните му се изкривиха в широка зла усмивка. — И тогава сме срещнали богинята!