Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Алтън не можеше да пренебрегне заплахата. Той беше крадец и нямаше свое семейство, освен Хюнет, което го бе осиновило. Ако матроната се настроеше срещу него, той нямаше да си намери съюзници.

— Какъв е планът на СиНафей… матрона СиНафей…, какво ще прави с дома До’Урден? — спокойно попита той. — Кажи ми какво ще е отмъщението, за да мога да преживея мъчителните години, които ще прекарам в очакване.

Масой знаеше, че в този момент трябва да е много внимателен. Матроната не му забрани да говори с Алтън за бъдещите им действия, но ако бе искала вятърничавия учител да знае за тях, щеше да му ги съобщи сама.

— Да кажем, че дома До’Урден става все по-могъщ и ще продължава, докато не се превърне в истинска заплаха за всички управляващи семейства — Масой изпитваше такова удоволствие; обичаше интригите преди започването на война. — Вземи, например, падането на дома ДеВир — нападение изпипано до последната подробност, без оставени следи. Много от благородниците на Мензоберанзан щяха да спят спокойно, ако… — изведнъж той замълча — реши, че не е необходимо да казва повече.

Масой видя пламъкът, проблеснал в очите на Алтън. Явно изкушението беше достатъчно, за да поддържа търпението на учителя.

В Академията, особено през първата година, Дризт претърпя много разочарования. С всички сили и с цялата си упоритост той отказваше да приеме мрачната реалност в обществото на мрачните елфи — реалността, за която му говореше Закнафейн. Опитваше се да прецени наученото за ненавистта и недоверието: от една страна, според разбиранията на преподавателите и контекста на техните лекции, и от друга, пречупено през призмата на собствените му убеждения, които беше изградил с помощта на доскорошния си ментор. Но беше толкова трудно да се каже кое е правилното и кое — не. След дълги размисли Дризт разбра, че не може да пренебрегне един факт — през целия си живот беше станал свидетел на немалко предателства и всичките бяха извършени от мрачни елфи.

Тренировките в Академията, безкрайните часове прекарани в упражнения по дуелиране и в заучаване на скрити ходове, бяха истинско щастие за момчето. Сякаш се срастваше с оръжията си и се освобождаваше от натрапчивите мисли за истината и за тази, която им втълпяваха.

Тук той изпъкваше над останалите. Когато постъпи в Академията, уменията му да борави с оръжие бяха по-добри от тези на неговите съученици. Сега, след всеки изтощителен месец, той ставаше все по-опитен. Научи се да вижда отвъд общоприетите отбранителни и атакуващи тактики, разработени от учителите; започна да измисля свои методи, които обикновено превъзхождаха установените похвати или поне им бяха равностойни.

В началото Дайнин слушаше как колегите му величаят необикновените умения на по-малкия му брат и се чувстваше все по-горд. Но сега, когато хвалбите бяха толкова възторжени, той стана изнервен и предпазлив. Дайнин беше първият син на дома До’Урден и беше убил Налфейн, за да спечели тази титла. Дризт беше втори, имаше потенциала да стане един от най-добрите мечоносци в Мензоберанзан и може би също я желаеше.

Съучениците на Дризт също забелязаха огромния му напредък в танца с оръжията. Но това невинаги ги радваше! Гледаха го със завист, чудеха се дали някога ще могат да се сравняват с него. Натрапчивостта беше присъща на мрачните елфи. През по-голямата част от живота си тези младежи наблюдаваха как възрастните извличат полза от всяка ситуация. Сега всеки от тях желаеше Дризт да е негов съюзник и на следващата година, когато настъпи часът на Голямата битка, младият До’Урден беше затрупан от предложения за партньорство в състезанието.

Най-изненадващото беше това на Келноз от дома Кенафин, който миналата година си беше послужил с хитрост и така бе победил Дризт.

— Ще обединим ли отново усилията си — този път до самия край на съревнованието? — попита надменният младеж, докато вървяха през тунела към пещерата, подготвена за събитието.

Той заобиколи Дризт и застана пред него, сякаш бяха първи приятели, скръстил ръце и с дружелюбна усмивка, изписана на лицето.

Младият До’Урден не можа да му отговори. Подмина го и продължи напред като хвърляше по един поглед към нахалния младеж.

— Какво толкова? — продължи Кенафин и ускори крачка, за да се изравни със съученика си.

Дризт се обърна към него.

— Как бих могъл да се съюзя с един лъжец? — изръмжа той. — Не съм забравил номера, който ми погоди!