Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Нарушителят се появи и се озова на пода, с два ятагана, опрени в гърлото му. Дризт се отдръпна на секундата, когато видя, че жертвата му е ученик — мрачен елф.

— Какво правиш тук? — поиска обяснение Повелителят Хатч’нет. — Знаеш, че никой, освен патрулите, няма право да излиза в тунелите отвъд Мензоберанзан!

— Моля да ме извините, Повелителю — оправда се ученикът. — Трябва да ви предам нещо. Спешно е!

Всички заобиколиха вестителя, но учителят, само с един поглед, ги накара да се отдръпнат и нареди на Дризт да ги разпредели в отбранителни позиции.

— Едно дете е изчезнало — продължи мрачният елф. — Принцеса от дома Баенре. В тунелите са забелязани са чудовища!

— Какви чудовища? — попита Хатч’нет.

Силен грохот, наподобяващ сблъсък на две скали, го накара да се досети.

— Клюнести изчадия! — сигнализира учителят към Дризт, който беше до него.

Младежът не беше виждал тези зверове, но знаеше за тях достатъчно, за да разбере защо учителят бе използвал езика на жестовете. Изчадията ловуваха с помощта на своя слух, който беше по-остър от слуха на всяко същество в Подземния мрак. Дризт предаде сигнала и на останалите. Учениците замръзнаха по местата си в очакване на заповеди от учителя. Тренираха цели девет години, за да могат да се справят в такива ситуации и сега само потта, избила по дланите им, опровергаваше спокойствието и храбростта на тези млади войни.

— Призоваването на мрак няма да спре клюнестите изчадия — жестикулира Хатч’нет към патрула. — Нито пък тези — той им показа арбалет с отровна стрела, поставена в него — обикновено това беше първото оръжие, което мрачните елфи използваха при удар.

Повелителят на познанието прибра арбалета и измъкна изящния си меч.

— Трябва да намерите уязвимо място в костната броня на съществото — напомни им той, — и да забиете меча си дълбоко в плътта му.

Той потупа Дризт по рамото и двамата тръгнаха, а останалите ученици ги последваха в строй.

Грохотът се чуваше ясно, но отекваше в каменните стени на коридорите и подвеждаше дебнещите мрачни елфи. Хатч’нет остави Дризт да определя посоката им и беше впечатлен — младежът бързо се ориентира, без да се заблуждава от ехото. Пристъпваше уверен в себе си, докато много от другите се озъртаха тревожно наоколо, уплашени от риска, който поемаха.

Тогава изведнъж проехтя един-единствен звук и ги смрази на място. Той заглуши грохота на чудовищата; отекваше отново и отново и обгърна патрула с лудостта, с кънтящия ужас на стенанието. Беше писъкът на дете.

— Принцесата на дома Баенре! — жестикулира Хатч’нет към Дризт.

Учителят започна да подрежда войниците в боен ред, но младият До’Урден не дочака да види заповедите. Писъкът го беше накарал да изтръпне от ужас, а когато го чу отново, яростни пламъци заблестяха в лилавите му очи.

Дризт изтича надолу по коридора — студеният метал на ятаганите проправяше пътя му.

Хатч’нет веднага изпрати патрула по петите му. Мисълта да изгуби такъв изкусен боец като Дризт хич не му харесваше, но можеше и да извлече полза от безразсъдната постъпка на младежа. Ако другите видеха как най-добрият в класа умира от глупост, това щеше да им послужи като урок, който едва ли щяха да забравят.

Дризт притича покрай един остър завой, после право надолу по едно широко пространство, оградено от разбити стени. Сега не се чуваше ехо, само ненаситната глъч на чудовищата и приглушените стенания на детето.

Острият слух на младежа долавяше всеки звук от следващия го патрул. А щом вторият син на До’Урден можеше да ги чуе, значи и клюнестите изчадия ги бяха усетили със сигурност. Но Дризт нямаше да се откаже от това страшно и неотложно начинание. Той се покатери на една каменна тераса, издигаща се десет фута над земята, и продължи по нея — надяваше се тя да се простира до самия край на коридора. Когато се промъкна покрай последния завой, едва различи топлината на зверовете през костните им брони, през черупките, чиято температура се равняваше почти на тази на камъка.

Успя да преброи пет чудовища. Две се бяха облегнали на стената и наблюдаваха коридора, а другите три се намираха по-далеч — в една задънена ниша и се забавляваха с плачещото същество.

Дризт се въоръжи с цялото си търпение и продължи надолу по терасата като се промъкваше така тихомълком, както покрай стражите в Академията. Изведнъж видя принцесата, която лежеше просната върху крака на едно от ужасяващите двуноги. Повдигането на гърдите й докато хлипаше му подсказа, че е жива. Мрачният елф нямаше намерение да напада зверовете. Надяваше се, че ще може да се прокрадне незабелязано и да спаси принцесата.