Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Младият До’Урден не обръщаше внимание на болезнената рана, зееща на гърба му, нито на счупените си ребра. Едва си поемаше дъх, но и това не беше от значение. Той успя да измъкне един от ятаганите си и нападна чудовището в гръб. Притиснато от тримата бойци, клюнестото изчадие беше повалено за миг.

Най-накрая тунелът беше разчистен — пазачите бяха мъртви — и мрачните елфи нахлуха в нишата. Само един ученик беше загинал в битката.

— Принцеса от дома Барисън’дел’армго — промълви един войн от патрула на Дайнин, загледан в трупа на детето.

— На нас ни казаха, че е от дома Баенре — отбеляза друг от групата на Хатч’нет.

Дризт забеляза противоречието.

Берг’инйон Баенре се втурна към тялото, за да провери дали наистина най-малката му сестра е станала жертва на чудовищата.

— Не, не е от Баенре — с неприкрито облекчение промълви той и продължи да разглежда трупа.

Изведнъж се засмя:

— Дори не е принцеса!

Дризт наблюдаваше сцената с любопитство и най-вече със спокойствието и коравосърдечието на своите съученици.

Друг мрачен елф потвърди думите на Берг’инйон:

— Момче е! — заяви той. — Но от кой дом?

Повелителят Хатч’нет се приближи към мъничкото телце и се протегна, за да свали кесийката от врата на детето. Изпразни съдържанието й в шепата си и видя символа на по-низш дом.

— Бездомно дете — изгубило се е — засмя се той, хвърли празната кесийка на земята и прибра символа в джоба си. — Не е благородник.

— Справихте се добре — побърза да добави Дайнин, обръщайки се към учениците, — само с една жертва. Връщайте се в Мензоберанзан и се гордейте с постигнатото днес.

Вторият син на До’Урден удари ятаганите си един в друг в знак на протест.

Повелителят Хатч’нет не му обърна внимание.

— Стройте се и поемайте обратно — нареди той на мрачните елфи. — Представихте се отлично, с изключение на теб — учителят погледна ядосания Дризт и го накара да спре. — Не мога да отрека факта, че повали две от изчадията и ни помогна с третото — сгълча го той, — но изложи съучениците си на опасност с глупавото си перчене!

— Но аз ви предупредих за пазачите — измънка Дризт.

— По дяволите, бил ни предупредил! — изкрещя Хатч’нет. — Ти се хвърли напред без нареждане! Пренебрегна общоприетия ред в битката! Поведе ни наслуки! Виж трупа на своя съученик! — беснееше учителят и посочи тялото в коридора. — Изцапа ръцете си с неговата кръв!

— Исках да спася детето — оправда се младежът.

— Всички искахме да спасим това дете! — отвърна Хатч’нет.

Дризт не беше много убеден в това. Какво правеше едно дете само в тези тунели? А тези клюнести изчадия, толкова рядко срещани в околностите на Мензоберанзан; как така се появиха точно там, за да се сблъскат с „тренировъчните патрули“? Изглежда толкова нагласено, мислеше си Дризт. Тунелите по-далеч от града гъмжаха от истински патрули, съставени от опитни бойци, магьосници и дори жрици.

— Знаехте какво имаше в края на тунела — спокойно промълви младият мрачен елф и с присвити очи изгледа своя учител.

Дризт усети ударът, нанесен право в раната на гърба му, сви се от пронизващата болка и едва не загуби равновесие. Успя да се обърне и видя погледът на Дайнин, вторачен в него.

— Дръж си глупавия език зад зъбите — предупреди го със злобен шепот първият син на До’Урден, — за да не ти го отрежа!

Дори след като остана насаме с Дайнин в неговата стая, Дризт продължаваше да държи на своето:

— Това с детето беше нагласено.

Брат му не му отвърна, само го зашлеви през лицето.

— Пожертваха го само заради тренировката — изръмжа непримиримият младеж.

Дайнин посегна втори път, но Дризт отблъсна удара му.

— Знаеш, че казвам истината — промълви той. — Знаел си за това през цялото време.

— Научи се къде ти е мястото, втори сине — заплаши го Дайнин, — в Академията и в семейството — той се отдръпна от по-малкия си брат.

— Проклета да е Академията! — изруга Дризт. — Ако и семейството ни е същото…

Той забеляза, че първият син вече държеше меча и кортика си. Младежът отскочи назад и на секундата извади своите ятагани.

— Нямам желание да се бия срещу теб, братко — каза той. — Но знай, нападнеш ли ме, аз ще се защитя и само един от нас ще напусне жив тази стая.

Дайнин трябваше да обмисли добре следващия си ход. Ако убиеше Дризт, вече никой нямаше да застрашава поста му на първи син на дома До’Урден. И със сигурност никой, дори матрона Малис, нямаше да се усъмни в наказанието, което щеше да наложи на своя брат, заради проявената му наглост. Но Дайнин беше виждал как се бие Дризт. Двете клюнести изчадия! Дори на Закнафейн щеше да му е трудно да се справи така с тях. От друга страна, ако отстъпеше сега, ако Дризт видеше, че се отказва — може би щеше да стане още по-самоуверен и в някой друг сблъсък помежду им да извърши предателството, от което Дайнин толкова се страхуваше.