Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Домът Текен’дуис разгневи Кралицата на Паяците! — оповести матрона Баенре с глас, усилен с помощта на заклинания.

— Само защото се провалиха — прошепна Зак на Дризт.

Бриса злобно изгледа двамата мъже.

Първата матрона покани до себе си три деца — две момичета и едно момче.

— Тези деца са оцелелите от дома Фрет — обясни тя. — Можете ли да ни съобщите, сираци на дома Фрет — обърна се към тях Баенре, — кое семейство нападна вашия дом?

— Текен’дуис! — извикаха в един глас децата.

— Репетирали са го — отбеляза Зак.

Бриса отново се обърна към тях.

— Тихо! — грубо им прошепна тя.

Зак шляпна Дризт по тила.

— Да — съгласи се той. — Пази тишина!

Дризт започна да негодува, но Бриса вече не ги гледаше, а Зак се беше усмихнал така широко, че нямаше смисъл да се спори с него.

— Тогава, нека бъде изпълнена волята на управляващия съвет — продължи матрона Баенре. — Нека този дом — Текен’дуис — понесе последствията от собственото си деяние!

— А какво ще се случи със сираците Фрет? — попита някой от публиката.

Първата матрона погали по главата по-голямото от момичетата — жрица, наскоро завършила обучението си в Академията.

— Родени са благородници и такива ще останат — каза Баенре. — Първият дом ще им осигури закрила. От днес те ще носят името Баенре.

Из тълпата се разнесе неодобрителен шепот. Трите деца, две от които момичета, бяха доста добра печалба и всеки дом в града би се радвал да ги приеме.

— Баенре — прошепна Бриса на Малис. — Точно от това имат нужда в първия дом — повече върховни жрици!

— Изглежда шестнайсет са им малко — отвърна матрона До’Урден.

— Без съмнение ще приберат и оцелелите войници от армията на Фрет — разсъждаваше най-голямата й дъщеря.

Малис не беше сигурна в това. Матрона Баенре рискуваше дори с осиновяването на оцелелите благородници. Лот със сигурност щеше да възрази, ако първият дом се разраснеше прекалено много и увеличеше могъществото си.

В ситуации като тази, когато един дом е почти унищожен, обикновено се организираше търг, на който домовете наддаваха за оцелелите войници. Малис не искаше да го пропуска, ако и сега имаше такъв. Бойците не бяха евтини, но този път тя на драго сърце щеше да увеличи войската си, особено с магьосници.

Матрона Баенре се обърна към подсъдимото семейство.

— Дом Текен’дуис! — извика тя. — Вие престъпихте законите на мрачните елфи и бяхте заловени с основание. Имате право да се защитите, ако желаете, но знайте, че сами предопределихте съдбата си.

С един жест на ръката първата матрона даде сигнал на жриците от Академията да изпълнят присъдата.

Осем огромни казана бяха разположени около дома Текен’дуис, обслужвани от повелителки от Арах-Тинилит и техните ученички с най-високо положение. Огньове пламнаха и се изстреляха във въздуха, когато върховните жрици отвориха порталите към долната земя. Дризт наблюдаваше всичко внимателно като в транс и се надяваше да зърне Виерна или Дайнин.

Обитатели на долните земи — огромни, въоръжени до зъби, покрити със слуз и бълващи огън чудовища, пристъпиха от огнения ад. Дори жрицата, която се намираше най-близо до тях, се отдръпна при вида на уродливата орда. Тези същества с удоволствие се подчиняваха на зли заповеди — матрона Баенре им даде знак и те бясно нахлуха в дома Текен’дуис.

От всеки ъгъл на защитената със слаба магия ограда експлодираха отбранителни символи, но за призованите същества тези пречки бяха нищожни.

Тогава напред пристъпиха магьосниците и учениците от Сорсъри. Призоваваха светкавици, кълба с киселина и огнени мълнии. Учителите и учениците от Мелей-Магтеър — школата за бойци, сновяха наоколо с огромни арбалети и се прицелваха в прозорците, откъдето обреченото семейство можеше да се опита да избяга.

Орда чудовища разби вратите. Просветнаха светкавици и проехтя тътен.

Зак погледна към Дризт, усмивката му се стопи и на лицето му се изписа разочарование. Гледката наистина беше поразителна, но Дризт изглеждаше не само смаян от вълнение — изглежда сякаш благоговееше пред видяното.

От къщата долетяха първите писъци на обреченото семейство. Звучаха толкова ужасено и отчаяно, че младият До’Урден забрави за първичното удоволствие, което беше изпитал. Той сграбчи Повелителя на меча за раменете и го завъртя го към себе си — умоляваше го да му даде някакво обяснение.

Един от синовете на Текен’дуис се опитваше да избяга от едно десеторъко, въоръжено чудовище и пристъпи на терасата на висок прозорец. Дузина стрели го пронизаха едновременно. Но преди да е паднал мъртъв, три мълнии, една по една, го издигнаха над балкона и после го запратиха обратно върху него.