Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Добра среща, синко — гласът на Малис звучеше по-майчински от всякога. — Днес трябва да преминеш през едно изпитание. Трябва да изпълниш една елементарна задача, необходима за приемането ти в Мелей-Магтеър.

Мая се приближи към своя брат.

— Освен теб, аз съм най-млада в дома До’Урден — обяви тя. — Имам правото да те подложа на изпитание и ще го сторя.

Дризт я гледаше объркан. Никога не беше чувал за подобно нещо. Сестра му повика сандъка, той се приближи към нея и тя повдигна капака му с уважение.

— Вече разполагаш с оръжията и с пиуафуи — обясни тя на втория син. — Време е да се сдобиеш с пълната екипировка на един войн, благородник на дома До’Урден.

Тя извади от сандъка чифт високи, черни ботуши и ги подаде на Дризт.

Младежът веднага събу старите си боти и обу ботушите. Бяха невероятно меки и вълшебни — промениха формата си, за да прилегнат идеално на краката му. Дризт знаеше каква магия притежават те — с тях той можеше да се придвижва в абсолютна тишина. Още не беше им се насладил, когато Мая му подаде следващия си подарък — много по-великолепен от предишния.

Дризт съблече своя пиуафуи и взе сребърната ризница. Никъде във Владенията нямаше толкова меки и гъвкави доспехи — с такава деликатна изработка — като тези на мрачните елфи. Ризниците не бяха по-тежки от дебела дреха, нагъваха се лесно като коприна и въпреки това можеха да отблъснат копие толкова лесно, колкото дървените брони на джуджетата.

— Биеш се с два ятагана, значи щит не ти е нужен. Но пък ще можеш да запасваш ятаганите си в това — по̀ подхожда на един благородник от мрачните елфи.

Тя му подаде колан от черна кожа, чиято катарама беше огромен изумруд, а ножниците към него — богато украсени със скъпоценни камъни.

— Приготви се — каза Малис на Дризт. — Трябва да заслужиш подаръците си.

Докато Дризт се обличаше, матроната се приближи към предрешения гоблин, който пристъпяше нервно, осъзнал, че задачата му няма да е толкова лека.

— Когато го убиеш, всичко това ще ти принадлежи — обеща му Малис.

Гоблинът се ухили до ушите, не можеше да проумее, че няма шансове в битката срещу Дризт.

Вторият син на До’Урден пристегна плаща пиуафуи около врата си и Мая му представи престорения воин.

— Това е Бючюч — каза тя. — Моят най-добър боец. Ще трябва да го победиш, за да заслужиш екипировката и… истинското си място в това семейство.

Дризт не се съмняваше в способностите си — мислеше, че битката ще е лесна и безопасна — и веднага се съгласи.

— Тогава да започваме — каза той и изтегли ятаганите си от богато украсените ножници.

Малис кимна успокояващо на Бючюч. Гоблинът взе меча и щита, дадени му от Мая, и се приближи към Дризт.

Вторият син на До’Урден започна бавно — изчакваше, за да прецени силата на противника си, без да го притиска с мощни удари. Само след миг беше разбрал, че Бючюч не се справя никак добре с меча и щита. Но не знаеше истинската същност на съществото и не можеше да повярва, че един мрачен елф няма никакъв усет към оръжията. Чудеше се дали не симулира, дали не е някаква уловка и с тази мисъл продължаваше да поддържа бавното темпо.

Скоро, след серия необуздани и неуравновесени удари от страна на Бючюч, Дризт почувства, че трябва да притисне своя съперник и замахна към щита на гоблина-елф. Съществото тромаво се опита да отвърне на атаката, да го прободе, но вторият син изби меча от ръката му и с едно извиване на ятагана успя да опре острието в гърдите на Бючюч.

— Елементарно — тихо промърмори Дризт.

Но истинското изпитание едва започваше.

По даден знак, Бриса извърши вцепеняващо заклинание върху гоблина и го замрази — така уязвим — в тази позиция. Наясно със затрудненото си положение, Бючюч се опита да се отскочи назад, но магията не му позволяваше да мръдне.

— Удари го — каза Малис на Дризт.

Той погледна към ятагана си, после към матроната — не можеше да повярва на ушите си.

— Трябва да убиеш война на Мая — изръмжа Бриса.

— Не мога… — започна Дризт.

— Убий го! — изрева Малис и този път в заповедта й звучеше магическа сила.

— Промуши го! — изкомандва по същия начин Бриса.

Младият До’Урден почувства как губи контрол над себе си. Беше толкова погнусен от мисълта да убие беззащитен съперник, че концентрира цялата си умствена сила, за да устои на силата на върховните жрици. За кратко успя да отблъсне заповедите им, но не можеше да отдръпне оръжието си от Бючюч.

— Убивай! — пищеше Малис.