Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Обгорен и осакатен, трупът на мрачния елф започна да се търкаля надолу, но уродливото чудовище протегна огромната си ръка, завършваща с животински нокти, от прозореца, сграбчи тялото и го погълна.

— Такава е справедливостта на мрачните елфи — студено промълви Зак.

Той не искаше да утешава Дризт, искаше този брутален момент да остане запечатан в съзнанието на момчето до края на живота му.

Обсадата продължи повече от час и когато приключи, когато обитателите на долните земи бяха отпратени през порталите, а учителите и учениците поеха към Тиер Брех — Домът Текен’дуис приличаше на грамада от горящ и безжизнен камък.

Дризт беше потресен от ужас. Той не беше избягал — страхуваше от последствията. На път към дома До’Урден момчето не забелязваше нищо, дори красотата на Мензоберанзан.

— Закнафейн не е в къщата? — попита Малис.

— Изпратих ги в Академията, него и Ризен, да отнесат едно съобщение на Виерна — обясни й Бриса. — Няма да се върне скоро, не и преди светлината на Нарбондел да е започнала да спада.

— Добре — каза Малис. — Вие двете, разбрахте ли ролите си в тази постановка?

Бриса и Мая кимнаха.

— Никога не съм чувала за подобна измама — отбеляза най-малката дъщеря. — Необходима ли е?

— Подготвихме я за друг обитател на този дом — отвърна Бриса и погледна към матроната за потвърждение на думите си. — Преди около четири века.

— Да — съгласи се Малис. — Трябваше да го направим със Закнафейн, но смъртта на моята майка — матрона Варта, осуети плановете ни.

— Тогава ти си станала матрона-майка — замисли се Мая.

— Точно така, макар че не бях навършила сто години и не бях завършила обучението си в Арах-Тинилит. Онези времена не бяха най-благополучните в историята на дома До’Урден.

— Но ние оцеляхме — добави Бриса. — След като матрона Варта почина, ние с Налфейн станахме благородниците на семейството.

— И така и не сте подложили Закнафейн на изпитанието — продължаваше да разсъждава Мая.

— Имахме по-важни дела за вършене — отвърна Малис.

— Но сега ще го изпробваме с Дризт — отбеляза най-малката дъщеря.

— Случилото се с дома Текен’дуис — наказанието — ме увери, че сме длъжни да го сторим.

— Да — съгласи се Бриса. — Забеляза ли изражението му по време на екзекуцията?

— Забелязах го — отвърна Мая. — Беше ужасен.

— Което не подхожда на един мрачен елф, на един войн — каза матроната. — Така че наш дълг е да го изпитаме. Дризт скоро ще постъпи в Академията — трябва да изцапаме ръцете му с елфическа кръв, да го лишим от неговата невинност.

— Толкова разправии заради едно момче — промърмори Бриса.

— А ако не успеем да го приобщим към живота на мрачните елфи, тогава да го принесем в жертва на Лот? — предложи Мая.

— Няма да имам повече деца! — изрева в отговор Малис. — Всеки член на това семейство е от значение сега, ако искаме да се издигнем в йерархията на града.

Малис тайно се надяваше да спечели, ако успееше да промени същността на Дризт. Тя мразеше Закнафейн толкова, колкото го и желаеше. Превръщането на това момче в боец, в истински безсърдечен войн, щеше да причини доста страдания на Повелителя на меча.

— Да се захващаме за работа тогава — заяви матрона Малис.

Тя плесна с ръце и в стаята влезе един голям сандък, ходещ на осем паякови крачета. Следваше го неспокоен роб от расата на гоблините.

— Ела, Бючюч — каза с успокояващ глас матроната.

Робът се завтече към трона на Малис, толкова много искаше да й угоди, застана пред нея и не помръдна, докато тя напяваше думите на едно дълго и мъчно заклинание.

Бриса и Мая с възхищение наблюдаваха уменията на своята майка — лицето на малкия гоблин се издуваше и извиваше, а кожата му потъмня. Няколко минути по-късно робът се превърна в мрачен елф. Щастлив, Бючюч се радваше на лицето си, без да разбира, че тази промяна го готвеше за смъртта.

— Сега си войн от мрачните елфи — каза му Мая — и ще се биеш за мен. Трябва да убиеш само един, по-низш от теб, боец и ще получиш свободата си — ще бъдеш обикновен гражданин от дома на До’Урден!

Гоблинът изгаряше от нетърпение — десет години слугуване на злите елфи му бяха достатъчни.

Малис стана и напусна фоайето.

— Последвайте ме! — нареди тя.

Двете й дъщери, гоблинът и сандъкът тръгнаха след нея.

Намериха Дризт в тренировъчната зала. Младежът лъскаше остриетата на ятаганите си. Когато зърна неочакваните си посетители той скочи на крака и застана тихо без да помръдва.