Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Аз съм единственият оцелял — призна той.

— И ти си убил Гелруус — Гелруус Хюнет — и си заел мястото му в Сорсъри — злобно предположи СиНафей.

Алтън беше обречен.

— Не съм… Не можех да знам името му… Той искаше да ме убие! — запелтечи той.

— Аз убих Гелруус — чу се глас отстрани.

Матроната и Безликият се обърнаха към Масой, който за пореден път държеше любимия си арбалет.

— С това — обясни младият Хюнет. — В нощта на покушението срещу ДеВир. Уцелих подходящото време, докато Гелруус се биеше с него — посочи към Алтън той.

— Той беше твой брат — припомни му СиНафей.

— Костите му да изгният! — прокле го Масой. — Четири мизерни години му слугувах, сякаш е матрона — майка! Искаше да ме държи далеч от Сорсъри и да ме прати в Мелей-Магтеър.

Матроната премести погледа си към Алтън, после отново се обърна към своя син.

— И си го оставил жив — с усмивка разсъждаваше тя. — Убил си неприятеля и веднага си се съюзил с новия учител.

— Така съм научен — процеди през зъби Масой, без да знае какво го очаква — наказание или поощрение.

— А беше едва дете — припомни си майката.

Младият Хюнет прие комплимента без да отговори.

Алтън наблюдаваше всичко, изпълнен със страх.

— А какво ще стане с мен? — извика той. — Ще жертвате живота ми?

СиНафей го погледна.

— Животът ти като Алтън ДеВир е приключил в нощта, в която семейството ти е намерило смъртта си, или поне така изглежда. Следователно ще продължиш да бъдеш Безликия, Гелруус Хюнет. Ще ми бъдеш от полза в Академията — ще държиш под око сина ми и враговете ми.

Магьосникът стоеше онемял. Как така изведнъж се бе превърнал в съюзник на един от най-влиятелните домове в Мензоберанзан! Безброй възможности и мисли нахлуха в главата му, но само един въпрос го преследваше вече две десетилетия.

Неговата осиновителка — матроната-майка — веднага почувства вълнението му.

— Кажи какво си наумил? — заповяда му тя.

— Вие сте върховна жрица на Лот — Алтън желаеше само едно и нямаше да се спре пред нищо, за да го получи. — Във ваша власт е да изпълните най-силното ми желание.

— Нима смееш да ме молиш за услуга? — тросна се СиНафей, въпреки че видя измъченото лице на магьосника и полюбопитства да узнае кое е това нещо, толкова важно за него. — Много добре.

— Кой е виновен за смъртта на моето семейство? — изръмжа Алтън. — Умолявам ви, матрона СиНафей, попитайте света на духовете.

Матроната се замисли. Чудеше се дали Алтън копнее за отмъщение отчаяно и дали това щеше да е още едно предимство да го допусне в своя дом. СиНафей се колебаеше.

— Нападателят ми е известен — отвърна тя. — Може би ще ти кажа, когато се докажеш пред мен…

— Не! — изрева Алтън и се сепна, осъзнал, че е прекъснал не кой да е, а матроната-майка; че е извършил престъпление, което понякога се наказваше със смърт.

СиНафей Хюнет сдържа гнева си.

— Този въпрос трябва да е много важен за теб, за да се държиш така безразсъдно — отбеляза тя.

— Умолявам ви. Трябва да разбера. Убийте ме, ако желаете, но първо ми кажете кой го е извършил.

Неговата смелост й хареса, а обсебеността му от тази мисъл беше важно за нея.

— Домът До’Урден — каза тя.

— До’Урден — повтори той, без да може да повярва, че един дом, стоящ толкова ниско в йерархията на града, е успял да победи дома ДеВир.

— Ако не предприемаш никакви действия срещу тях, ще ти простя за безочливото държание, но само този път. Вече си син на дома Хюнет и трябва да знаеш къде ти е мястото!

Тя не каза нищо повече. Знаеше, че щом е толкова хитър, за да си служи с измама в продължение на две десетилетия, няма да е толкова глупав, че да се противопостави на волята на матроната-майка.

— Ела, Масой — обърна се тя към своя син. — Да го оставим да размисли над новата си самоличност.

— Трябва да ви предупредя, матрона СиНафей — осмели се да промълви Масой, когато напуснаха Сорсъри. — Алтън ДеВир е един жалък шут. Може да навреди на дома Хюнет.

— Оцелял е след нападението над неговия дом — отвърна тя, — и успешно се е представял за Безликия в продължение на деветнайсет години. Дали е шут? Може би, но поне е находчив.

Масой несъзнателно потърка белега на веждата си.

— През всичките тези години доста съм си патил от странното му поведение. Признавам, винаги има голям късмет и успява да се измъкне от неприятностите, но той сам се забърква в тях!

— Не се страхувай — засмя се матроната. — Алтън ще ни е от полза.