Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Какво пра… — опита се да го попита момчето.

— Покажи й — изръмжа Зак и нанасяше удари отново и отново.

Дризт едва избегна един разсичащ, който за малко да го убие. Но притеснението не му позволяваше да започне атака.

Закнафейн изби единия ятаган от ръцете му, после и другия и използва едно много неочаквано оръжие — вдигна високо крака си и заби тока си право в носа на момчето. То се претърколи назад и се опита да запази дистанция между себе си и обезумелия Зак поне, докато възвърне сетивата си.

Застанал на колене, Дризт видя как Повелителят на меча се приближава към него.

— Покажи й! — все по-яростно крещеше той.

Кожата на момчето пламна в лилавите пламъци на вълшебния огън, което го правеше много по-лесна мишена. То отвърна по единствения начин, по който можеше — спусна кълбо от черен мрак върху себе си и своя учител. Дризт предусети следващия ход на Зак и направи мъдър избор — легна по корем и започна да лази, като държеше главата си ниско.

При първите признаци за появата на кълбото, Зак бързо левитира около десет фута нагоре и се спусна към ученика си като размахваше мечовете, насочени към лицето му.

Когато момчето излезе от другата страна на тъмната сфера, то се обърна и видя само подметките на ботушите на своя инструктор. Нямаше нужда да гледа повече, за да предположи смъртоносните, слепи атаки на Зак. Ако Дризт не се бе снишил в мрака, щеше вече да е разсечен на две.

Притеснението отстъпи място на гнева. Когато Повелителят на меча се спусна от магическата височина и започна да нанася удари пред кълбото, Дризт остави яростта си да го поведе в битката. Той се завъртя сякаш направи пирует, точно преди да достигне до Зак, единият му ятаган описа изящна дъга, а другият се спусна напред в пронизващ удар.

Зак отскочи назад, избегна ятагана и успя да парира другия.

Но Дризт не беше приключил със своя учител. С острието, с което нападаше, започна да замахва рязко и късо напред, принуждавайки Закнафейн да отстъпи няколко крачки назад, обратно в тъмнината. Сега можеха да разчитат единствено на изключително развития си слух и на инстинктите си. Най-накрая Повелителят на меча успя да заеме твърда позиция, но Дризт започна да нанася удари с краката си всеки път, когато ятаганите и тяхното балансиране му позволяваха. С един ритник успя да пробие защитата на Зак и да изкара въздуха от дробовете му.

Когато излязоха от кълбото, Закнафейн също пламтеше целия във вълшебен огън. Той видя ненавистта, искряща по лицето на младежа и изпита отвращение, но осъзна, че този път нито той, нито Дризт, имаха право на избор. Този сблъсък трябваше да е грозен, да е истински. Постепенно Зак установи по-бавен ритъм и действаше само в отбрана — така Дризт в бясното си настървение щеше да се изтощи по-бързо.

Но Дризт замахваше отново и отново, безмилостен и неуморим. Учителят му го насърчаваше — караше го да вижда пролуки, там, където такива липсваха, а момчето винаги откликваше — с удар, замах или ритник.

Матрона Малис мълчаливо наблюдаваше сцената. Не можеше да отрече, че Зак е обучил добре сина й — физически Дризт беше подготвен повече от отлично за влизане в битка.

Но Закнафейн знаеше, че за матроната умението да се борави с оръжие далеч не е всичко. Трябваше да я държи колкото се може по-далеч от момчето, трябваше да й попречи да говори с него. Тя нямаше да одобри държанието му.

Дризт започна да се уморява, Повелителят на меча можеше да усети това, въпреки че изтощението, което се чувстваше в ръцете на младия До’Урден, беше до известна степен само за заблуда.

— Давай — тихо промълви Закнафейн.

Изведнъж кракът му се „схвана“. Докато Зак се опитваше да запази равновесие, дясната му ръка се залюля и увисна и в защитата му се разкри пробив, на който момчето не можеше да устои.

Ударът дойде изневиделица. Лявата ръка на учителя се стрелна, рязко пресече пътя на ятагана, избивайки го от ръката на младежа.

— Ха! — изкрещя Дризт.

Той очакваше този ход и насочи следващата си атака. Ятаганът профуча покрай лявото рамо на Зак, но след парирането на учителя започна да се спуска неизбежно надолу от инерцията на оръжието.

Още преди Дризт да е повторил нападението си, Зак бе вече на колене. Ятаганът на момчето го беше порязал леко, но без да го нарани. Повелителят на меча скочи на крака и замахна отдясно, с дръжката напред. Тя удари Дризт право в лицето. Онемял, младежът отстъпи голяма крачка назад и замръзна на място. Ятаганът се изплъзна от ръката му. Блестящите му очи дори не мигнаха.