Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Обсипи младежа с лъжи — тежко въздъхна на себе си, а на Дризт отговори:

— Не.

— Бил се е срещу някой още по-противен враг? — притискаше го момчето. — Злите елфи от Повърхността?

— Загина от ръката на мрачен елф! — безсилно каза Повелителят на меча и видя как блясъкът се изпари от очите на момчето.

То се приведе назад и започна да обмисля различни предположения, а Зак едва понасяше смущението, изписано по лицето му.

— Имало е война с друг град? — мрачно попита Дризт. — Не знаех…

Зак не каза нищо. Обърна се и се запъти към покоите си. Нека Малис или някой от лакеите й да убие всичко невинно в това момче. Дризт остана зад него и задържа напиращите въпроси. Разбра, че беше настъпил краят на разговора и на този урок. Разбра, че току-що му бе убягнало нещо важно.

В продължение на дълги часове и дни Закнафейн посвещаваше Дризт в техниките на боя. Така дните се превърнаха в седмици, а седмиците в месеци. Времето вече нямаше значение. Биеха се, докато паднат от умора, а щом съберяха сили, веднага продължаваха с тренировките.

На третата година, когато навърши деветнайсет, вторият син на До’Урден с часове не отстъпваше на Повелителя на меча — дори в много от битките започна да действа нападателно.

Зак се наслаждаваше на тези дни. За пръв път от много години му се случваше да попадне на елф с потенциала на равностоен противник. За пръв път тренировъчната зала се огласяше и от смях, а не само от ударите на стоманата.

Той наблюдаваше как Дризт расте — снажен и почтен, внимателен, буден и интелигентен. На учителите от Академията щеше да им бъде доста трудно да го хванат в безизходно положение дори през първата му година!

Тази мисъл успяваше да развълнува Зак, но само докато не си припомнеше правилата на Академията — и на живота на мрачните елфи — и как те щяха да повлияят на неговия забележителен ученик. Как щяха да убият усмивката в лилавите очи на момчето.

Един ден имаха посещение, което определено им напомни за света на елфите, отвъд стените на тренировъчната зала — беше матрона Малис.

— Обръщай се към нея с необходимото уважение — предупреди Зак, когато Мая обяви пристигането на матроната.

Повелителят на меча разсъдливо пристъпи няколко крачки напред — искаше да поздрави насаме главата на дома До’Урден.

— Приветствам ви, матрона Малис — каза той и се поклони ниско. — На какво дължа честта да ме посетите?

Малис се изсмя, когато проникна зад фасадата на добрите му обноски.

— Ти и моят син прекарахте много време тук — каза тя. — Дойдох да видя резултатите.

— Момчето е отличен боец — увери я той.

— Дано да е — измърмори матроната. — Само след година постъпва в Академията.

Когато чу съмнението в думите на Малис, Зак присви очи и изръмжа:

— В Академията никога не са имали войн, който да си служи така добре с мечовете.

Жрицата се отдалечи от него и застана пред Дризт.

— Не се съмнявам в необикновените ти умения с оръжието — каза тя на момчето, въпреки че хвърли многозначителен поглед на Зак.

— Носиш ги в кръвта си. Но има и други качества, които правят от мрачния елф добър войн. Качества на сърцето. Начинът му на мислене!

Дризт не знаеше какво да й отговори. През последните три години я беше виждал само няколко пъти, а и не бяха говорили.

Повелителят на меча видя притеснението, изписано по лицето на своя ученик и се уплаши, че момчето може да сбърка, а Малис чакаше само това. Тогава тя щеше да има причина да унижи Зак, да го отстрани от обучението на Дризт, а самия втори син да предаде в ръцете на Дайнин или на някои друг безсърдечен убиец. Закнафейн беше най-добрият преподавател що се отнася до оръжията и бойната техника, но ученикът му вече знаеше как да борави с тях, а Малис искаше момчето да бъде емоционално закалено.

Учителят не можеше да рискува да се случи това — толкова високо ценеше времето си прекарано с този млад мрачен елф. Той извади мечовете си от украсените със скъпоценни камъни ножници, насочи ги срещу Дризт пред очите на матроната и изкрещя.

— Хайде, да й покажем на какво си способен, млади войне!

В очите на втория син лумна пламък, когато видя връхлитащия насреща необуздан учител. Ятаганите веднага се озоваха в ръцете му, сякаш ги бе призовал.

И добре, че стана така! Зак се нахвърли срещу Дризт с такова настървение, с каквото не го беше правил досега, дори и когато му доказваше ползата от долното кръстосване. Мечът се сблъска с ятаганите — полетяха искри, Дризт отстъпваше назад, а ръцете го боляха от силата на тежките удари.