Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Атакуващите невинаги имат късмет — съгласи се Мая.

Дризт не можеше да повярва на ушите си. Начинът, по който семейството му говореше за нападението, беше много по-смущаващ дори от самото събитие. Обсъждаха го толкова спокойно, сякаш беше нещо съвсем обичайно.

— Нападателите не бива да оставят свидетели — обясни му Зак. — В противен случай ще се сблъскат с гнева на управляващия съвет.

— Но ние сме свидетели — отбеляза Дризт.

— Не — отвърна му учителят. — Ние сме просто наблюдатели. Тази битка не ни засяга. Само благородниците на похитения дом имат право да повдигат обвинение.

— Ако са още живи, разбира се — добави Бриса като се наслаждаваше на гледката.

В този момент Дризт не беше сигурен дали това ново откритие му харесва. Не знаеше как се чувства, но не можеше да откъсне погледа си от продължаващия спектакъл, от битката на мрачните елфи. Целият дом До’Урден беше на крака. Войници и роби търчаха наоколо в търсене на места, откъдето да виждат по-добре, крещяха, коментираха случката и разнасяха слухове за нападателите.

Такова беше обществото на мрачните елфи — толкова ужасяващо действаха те. В сърцето си Дризт усещаше, че всичко това е грешно, но не можеше да отрече, че тази нощ бе вълнуваща. Нито можеше да отрече наслаждението, изписано по лицата на тримата, които бяха с него на балкона.

Алтън обиколи покоите си за последен път. Искаше да се увери, че всички артефакти или книги, които оскверняваха религията на мрачните елфи, са скрити добре. Очакваше посещението на една матрона — майка, а това се случваше рядко на учителите от Академията, освен ако не бяха свързани с Арах-Тинилит — школата на Лот. Алтън много се тревожеше защо точно тази матрона желае да го види. Това беше матрона СиНафей Хюнет, глава на петия дом в града и майка на Масой — съучастник в заговора на ДеВир.

Почукване по каменната врата на антрето му подсказа, че гостенката е пристигнала. Той оправи мантията си и още веднъж се огледа наоколо. Вратата се отвори преди Алтън да стигне до нея и в стаята величествено пристъпи матрона СиНафей. Колко лесно нагоди зрението си, как леко премина от непрогледния коридор в ярко осветената от свещи стая на Безликия — направи го без дори да трепне.

СиНафей беше по-дребна, отколкото си бе представял магьосникът. Всъщност беше по-дребна от повечето мрачни елфи. Изгледаше висока около четири фута и, доколкото можеше да прецени Алтън, тежеше не повече от петдесет паунда [3] Паунд — мярка за тежест, равняваща се на 0,453 кг. — Б.пр. . Въпреки това, тя беше матрона-майка, припомни си ДеВир — можеше да го повали мъртъв само с едно заклинание.

Безликият престана да я гледа втренчено и се опита да си внуши, че в това посещение няма нищо необичайно. Обаче му стана доста трудно, когато Масой дотича, застана до майка си и се усмихна самодоволно.

— Домът Хюнет те поздравява, Гелруус — каза матроната. — От последната ни среща изминаха повече от двайсет и пет години.

— Гелруус? — промърмори на себе си Алгин, после се прокашля, за да прикрие изненадата си. — И аз ви приветствам, матрона СиНафей — едва измънка той. — Нима беше толкова отдавна?

— Трябва да се върнеш в дома ни — предложи му тя. — Покоите ти са непокътнати.

— Покоите ми? — помисли си магьосникът и започна да му призлява.

Изражението му не можа да убегне на матрона Хюнет. Тя го погледна свъсено с присвити от злоба очи.

Алтън предположи, че тайната му е разкрита. Как щеше да успее да заблуди матроната-майка, ако Безликият е бил член на нейния дом? ДеВир се озърна наоколо. Търсеше начин да избяга — преди СиНафей да го е поразила с някоя мълния — или поне да убие Масой, който го беше предал.

Безликият отново погледна към матроната. Тя тихо напяваше заклинание. Когато го завърши, очите й щяха изскочат — подозренията й се бяха потвърдили.

— Кой си ти? — попита тя, но звучеше по-скоро любопитно, отколкото заплашително.

Магьосникът не можеше да избяга, не можеше и да се добере до своя чирак, застанал удобно до влиятелната си майка.

— Кой си ти? — отново попита СиНафей и измъкна триглавото чудовище от колана си — ужасяващият змийски камшик, който притежаваше най-болезнената и парализираща отрова, позната на мрачните елфи.

— Алтън — измънка той, останал без избор — знаеше, че тя не изпуска нищо от погледа си, че ще използва магия и така ще разкрие всяка негова лъжа. — Аз съм Алтън ДеВир.

— ДеВир? — матроната изглеждаше заинтригувана. — От дома ДеВир, разрушен преди няколко години?