Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Дори и при такава гледка той не можа да разсее мислите си от спомена за поредния провал. През последните шестнайсет години се бе отказал от всичките си мечти и амбиции — толкова отчаяно искаше да узнае името на нападателя. Но постоянно се проваляше. Чудеше се докога ще подрежда парченцата от пъзела? Колко ли още щеше да издържи? Масой беше единственият му приятел — ако можеше да се нарече такъв — и беше преминал през повече от половината си обучение в Сорсъри. Какво ще прави, когато чиракът се дипломира и завърне в дома Хюнет?

— Може би ще продължа да си блъскам главата с векове? — каза той на глас. — И ще бъда убит от някой отчаян ученик, както аз, както Масой отне живота на Безликия. Дали този ученик ще обезобрази себе си, за да заеме моето място? — иронично се изкикоти Алтън при мисълта за вечния „безлик учител“ в Сорсъри.

Кога ли матроната-повелителка на Академията щеше да се усъмни в него? След хиляда години? Десет хиляди? Или Безликият щеше да надживее самия Мензоберанзан? Да си учител не е толкова лошо, предположи Алтън. Много мрачни елфи биха жертвали всичко, за да им бъде оказана такава чест.

Той положи глава на сгъвката на лакътя си и отхвърли от съзнанието си нелепите мисли. Не беше истински учител, нито пък „откраднатият“ пост му бе донесъл нещо хубаво. Може би Масой трябваше да го застреля — в онзи ден преди шестнайсет години, когато бе пленен в паяжината на Безликия.

Учителят изпадна в още по-дълбоко отчаяние, когато си припомни как се бе случило всичко — бе навършил седемдесет години и беше млад според критериите на мрачните елфи. През онази нощ, фактът, че бе изминала само една десета от живота му, никак не успокояваше Алтън ДеВир.

— Колко ли дълго ще оцелея? — запита се той. — Преди тази лудост, какъвто е моят живот, да ме е обладала съвсем.

Магьосникът отново погледна над града.

— По-добре Безликият да ме беше убил — прошепна той. — Защото сега съм Алтън ДеВир от Ничий дом.

Още на следващата сутрин, след падането на ДеВир, Масой го бе нарекъл така, но тогава, когато животът му висеше на косъм, Алтън не беше разбрал скрития смисъл на това название. Мензоберанзан представляваше едно множество от отделни домове. Обикновен крадец можеше да се присъедини към някой от тях, и да го нарича свой дом, но един крадец-благородник едва ли щеше да бъде приет от някое семейство в града. Оставаше му само Сорсъри… поне докато не разобличат истинската му самоличност. Какви ли наказания трябваше да изтърпи за убийството на учител от Академията? Масой беше извършил престъплението, но той имаше семейство, което да го защити. Алтън беше просто крадец-благородник.

Той се подпря на лакти и се взря в издигането на светлината по Нарбондел. Когато минутите се превърнаха в часове, учителят престана да се отчайва и самосъжалява. Той пренасочи вниманието си от самия град към отделните домове, като се чудеше какви мрачни тайни крие всеки един от тях. Но само един, припомни си Алтън, само един пази тайната, която толкова много искаше да научи. Едно семейство беше заличило дома ДеВир.

Тазвечерният провал с матрона Джинафий и йоклолата беше забравен, както и скръбта и съжалението, че не е намерил смъртта си по-рано. Бяха изминали шестнайсет години, но вече и те не му се струваха толкова много. Може би в тази крехка обвивка му оставаха още седем столетия живот. Ако съдбата му бе отредила толкова — той се чувстваше подготвен да прекара всяка една минута в търсене на похитителя.

— Отмъщение! — силно изръмжа той.

Нуждаеше се от това, хранеше се само с тази мисъл — единствената причина, поради която още продължаваше да диша въздуха на града на мрачните елфи.

Зак го притисна със серия от ниски удари. Дризт бързо се опита да се отдръпне, да уравновеси крачка, но при всяка негова стъпка го очакваха безмилостни атаки. Младежът се принуди да действа в отбрана. Много често вместо самите остриета Дризт намираше ръкохватката на оръжието си в много по-голяма близост до Зак.

Учителят се приведе ниско, приближи се и проби защитата на младия До’Урден.

Дризт изкусно развъртя ятаганите си на кръст, но трябваше да застане на твърда позиция, за да отблъсне светкавичната атака на Повелителя на меча. Момчето знаеше, че му е погоден номер и всеки момент очакваше следващото нападение. Зак прехвърли тежестта на тялото върху единия си крак и се хвърли право напред — с остриетата на двата меча насочени в слабините на Дризт.