Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Да имаш още нещо за казване? — изръмжа учителят.

— Парирането не е правилно — отвърна Дризт.

Закнафейн не се сдържа и избухна в смях. Той хвърли меча си на пода, протегна ръка към момчето и му помогна да се изправи. Бързо се беше успокоил — учителят разбра това по бледолилавите очи на своя ученик, когато го отдалечи на една ръка разстояние, за да го погледне. Зак се възхищаваше на лекотата, с която Дризт нанасяше удари, на начина, по който държеше двата ятагана, сякаш се бяха сраснали с ръцете му. Младият мрачен елф тренираше само от няколко месеца, но вече можеше да борави отлично с почти всяко оръжие от огромната оръжейна на дома До’Урден.

Тези ятагани! Любимите му мечове с извити остриета, които подчертаваха зашеметяващия размах на бойния му стил. Младият войн, макар и почти дете, можеше да надвие половината от членовете на Академията само с тези два ятагана. Тръпки побиха Зак като си представи в какъв великолепен боец щеше да се превърне това момче след години.

Но не само физическите качества и потенциалът на младия До’Урден бяха привлекли вниманието му. Закнафейн бе осъзнал, че нравът на момчето наистина се различава от този на мрачните елфи. То имаше невинен характер и не беше никак злобно. Повелителят на меча не можеше да го погледне, без да изпита гордост от него. Във всяко едно отношение Дризт и Зак се придържаха към еднакви принципи — към така необичайната за Мензоберанзан нравственост.

Макар че момчето също усещаше връзката помежду им, то не знаеше, че те единствени споделяха тези нрави в покварения свят на мрачните елфи. Но разбираше, че „чичо Зак“ е различен от всички, които познаваше — семейството си и малка част от войниците на До’Урден. Със сигурност се различаваше от най-голямата му сестра, Бриса, и нейния фанатичен, почти сляп стремеж за издигане в тайнствената религия на Лот. Различаваше се и от матрона Малис — майката на Дризт, която не разговаряше с момчето, освен ако не се налагаше да му заповяда да свърши нещо.

Закнафейн умееше да се усмихва и без някой да е пострадал. Той беше единственият мрачен елф, който изглеждаше доволен от положението, което заемаше, и чийто смях Дризт някога бе чувал.

— Добър опит — призна Повелителят на меча за неуспешната тактика на своя ученик.

— Щях да съм мъртъв, ако битката беше истинска — отвърна момчето.

— Със сигурност — каза Зак. — Но тренировките са за това, нали? Замисълът беше хубав, бързината ти — перфектна. Само позицията ти не беше правилна. И все пак, бих казал, че опитът наистина беше добър.

— Ти очакваше, че ще се получи така.

Зак се усмихна и кимна.

— Да, може би, защото съм виждал и друг ученик да пробва същото.

— Срещу теб? — попита Дризт и се почувства малко разочарован, че усетът му в боя не беше неповторим.

— Едва ли — намигна му Зак. — Видях как тактиката ми се провали по същия начин като твоята.

Лицето на Дризт се озари.

— Мислим еднакво — отбеляза той.

— Така е — съгласи се по-възрастният елф. — Само че аз съм натрупал познание — имам четири века опит, а ти нямаш и двайсет години. Повярвай ми, мой нетърпеливи ученико, кръстосването е правилното париране.

— Може би — отвърна Дризт.

Зак прикри усмивката си.

— Когато откриеш по-ефикасно отблъскване, ще го изпробваме. Но дотогава ще трябва да ми се довериш. Обучил съм повече войници, отколкото можеш да си представиш — цялата армия на До’Урден и десет пъти повече, когато бях учител в Мелей-Магтеър. Обучих Ризен, сестрите ти и двамата ти братя.

— Двама?

— Аз… — спря за момент Зак и изгледа момчето с любопитство. — Разбирам. Не са си направили труда да ти кажат.

Зак не беше сигурен дали той е човекът, който трябва да каже истината на младежа. Но се съмняваше, че матрона Малис има желание да го стори. Не му беше казала, сигурно защото за нея историята със смъртта на Налфейн не беше важна.

— Да, двама — реши да му обясни Зак. — Когато се роди, ти имаше двама братя: Дайнин, когото познаваш, и по-възрастния Налфейн, който беше магьосник със завидно могъщество. Налфейн загина в битка същата нощ, в която ти се появи на бял свят.

— Бил се е с джуджетата или с проклетите гномове? — извика Дризт, а очите му се разшириха като на дете, което молеше да му се разкаже страшна приказка преди лягане. — Защитавал е града от зли завоеватели или от крадливи чудовища?

На Зак не му беше лесно да съчетае изкривените разбирания на мрачните елфи с чистосърдечното мислене на Дризт.