Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Ако си приятел на оркския крал Граул, не може да си приятел на пазителя в долината — заяви Келиндил. Роди нямаше готов отговор за това, но Тифанис му предложи такъв. Бръмчащият глас дойде иззад елфа и Келиндил се обърна, слагайки ръка на меча си.

— Какво същество си ти? — попита той куиклинга с разширени от учудване очи.

Той никога не научи отговора, защото Роди неочаквано се изправи зад него и го събори на земята. Келиндил беше опитен боец, но на толкова близка дистанция нямаше никакви шансове срещу яките мускули на Роди МакГристъл. Огромните мръсни ръце на планинеца се сключиха около крехкия врат на елфа.

— Кучето-ти-е-с-мен — каза му Тифанис, когато той приключи отвратителната си работа. — Вързах-го-за-едно-дърво.

— Кой си ти? — попита Роди, като се опитваше да уталожи възбудата си от това, че е свободен и, че кучето му е още живо. — И какво търсиш при мен?

— Аз-съм-малко-нещо, можеш-да-се-увериш-и-сам — обясни Тифанис. — Ще-се-радвам-да-станем-добри-приятели.

Роди обмисли предложението за момент.

— Е, ти си го спечели — каза със смях. Намери Блий-дър, вярната му брадва, сред нещата на мъртвия елф и се изправи — огромен и неумолим. — Хайде, идвай. Да се връщаме в планините. Имам сметки за уреждане с един мрачен елф.

Измъчен израз изкриви деликатните черти на куиклинга, но Тифанис го скри преди Роди да забележи. Той нямаше желание да се приближава към долината на пазителя. Освен факта, че оркският крал бе обявил награда за главата му, знаеше, че другите елфи могат да станат подозрителни, ако Роди се появеше без Келиндил. И нещо повече, болката в главата и в крака на Тифанис се изостряше непоносимо при мисълта отново да се срещне с мрачния елф.

— Не! — изтърси елфидът. Роди, който не беше свикнал да му се противопоставят, му хвърли гневен поглед — Няма-нужда. Елфът-е-мъртъв, уби-го-един-уорг.

Роди не изглеждаше убеден.

— Веднъж-те-заведох-при-него — припомни му Тифанис.

Роди беше разочарован, но не се усъмни в думите на куиклинга. Ако не беше той, никога нямаше да намери Дризт. Щеше да е на хиляди мили, душейки около пещерата Моруеме и пропилявайки всичкото си злато за лъжите на драконите.

— А слепият пазител? — попита той.

— Той-е-жив, но-можеш-да-го-оставиш — отвърна Тифанис. — Има-много-могъщи-приятели. — Роди погледна към тялото на Келиндил. — Елфи, много — елфи.

Роди кимна в съгласие. Не беше истински ядосан на Муши и нямаше желание да се среща с рода на Келиндил.

Погребаха тялото и всичко, което не можеха да вземат със себе си, отвързаха кучето на Роди и късно на същата нощ се запътиха към откритите земи на запада.

В долината на Муши лятото премина мирно и продуктивно, а Дризт усвояваше методите и прийомите на пазителя дори по-лесно, отколкото оптимистът Монтолио се бе надявал. Елфът научи имената на всяко дърво, храст и животно в региона и по-важно — научи как да се учи, как да разбира знаците, които му изпраща Миелики. Той разбра, че когато се натъкне на животно, което не бе виждал преди, може бързо да разбере намеренията, поведението и настроението му само като наблюдава движенията и действията му.

— Приближи се и докосни козината му — прошепна на елфа веднъж Монтолио в падащия сивкав здрач.

Старият пазител посочи през ливадата към линията на дърветата и към трепкащата опашка на елен. Дори на тази мъждива светлина, Дризт имаше проблеми да види елена, но усети присъствието му, както явно правеше и Монтолио.

— Дали ще ми позволи? — прошепна елфът. Монтолио се усмихна и сви рамене.

Той се промъкна мълчаливо и внимателно, използвайки сенките по края на ливадата. Избра да се приближи от север, от подветрената страна на животното, но за да го направи, трябваше да заобиколи от изток. Осъзна грешката си, когато беше на около двайсетина метра от него. Еленът внезапно повдигна глава, подуши въздуха и помръдна бялата си опашка. Дризт замръзна и изчака един дълъг момент, докато еленът напрегнато се взираше. Плашливото създание сега беше нащрек и когато той направи поредната си предпазлива крачка, се втурна да бяга. Но не и преди Монтолио, който се промъкваше от юг, да се бе приближил достатъчно, за да потупа задницата му.

Дризт примигна изумено.

— Вятърът благоприятства мен! — оплака се той на самодоволния пазител.

Монтолио поклати глава.

— Само при последните 18 метра, когато се приближаваш от север — обясни той. — Но докато ги достигнеш, от запад беше по-добре, отколкото от изток.