Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Но не можеш да се стигнеш до елена от север, ако тръгнеш от запад — каза Дризт.

— Аз не се и опитвах — отвърна Монтолио. — Тук има един висок склон. — Той посочи на юг. — Предпазва от вятъра при този ъгъл — завихря го обратно.

— Не знаех за него.

— Трябва да знаеш — каза кротко Монтолио. — Това е номерът. Трябва да виждаш като птица и да оглеждаш областта, преди да избереш пътя си.

— Още не съм се научил да летя — отговори Дризт саркастично.

— Нито пък аз — добави пазителят. — Погледни над теб.

Дризт примигна, когато обърна очи към сивото небе. Различи самотна фигура, която се плъзгаше с лекота на големите си криле, като се държеше високо, за да хваща бриза.

— Ястреб — каза елфът.

— Използва южния бриз — обясни Монтолио, — после се отклонява на запад с прекъсването на теченията от стръмнината. Ако беше наблюдавал полета му, можеше да предположиш промяната в терена.

— Това е невъзможно — заяви безпомощно Дризт.

— Така ли? — попита Монтолио и се отдалечи, за да скрие усмивката си. Разбира се, елфът беше прав. Човек не можеше да разбере топографията на района по полета на ястреба. Монтолио беше научил за променливите ветрове от един бухал, който се бе промъкнал до него по нареждане на пазителя, след като Дризт пое към елена, но елфът не трябваше да знае това. Пазителят реши да го остави сам да разкрие измамата. Обмислянето, преповтарящо всичко, което бе научил, щеше да е ценен урок.

— Свирчо ти е казал — каза Дризт половин час по-късно, на път за долината. — Свирчо ти е казал за вятъра и за ястреба.

— Изглеждаш сигурен в думите си.

— Сигурен съм — отвърна твърдо Дризт. — Ястребът не изпищя — достатъчно внимателен съм, за да знам това. Ти не би могъл да видиш птицата, а аз знам, че не можеш да чуеш и свистенето на вятъра през крилете и каквото и да казваш!

Смехът на Монтолио предизвика победоносна усмивка върху лицето на елфа.

— Днес се справи добре — каза старият пазител.

— Не успях да се приближа до елена — напомни му Дризт.

— Не това беше целта — отвърна му Монтолио. — Довери се на знанията си, за да оспориш твърденията ми. Сигурен си в уроците, които си усвоил. Сега чуй още нещо. Нека ти покажа някои номера, когато се промъкващ към страхлив елен.

Говориха по целия обратен път до долината и дълго след като нощта беше паднала. Дризт слушаше, жаден да попие всяка дума, която щеше да му разкрие още от чудесните тайни на света.

Седмица по-късно, в едно различно поле, Дризт постави едната си ръка върху задницата на кошута, а другата върху петнистата задница на нейното малко. Двете животни подскочиха при неочакваното докосване, но Монтолио „видя“ усмивката на Дризт от хиляда ярда. Елфът имаше още много да учи, когато лятото стигна до своя край, но пазителят вече не отделяше толкова време да го напътства. Той бе усвоил достатъчно, за да продължи да учи сам — слушайки и наблюдавайки тихите гласове и фините знаци на дърветата и животните. Дризт беше толкова погълнат от безкрайните си открития, че почти не забелязваше постоянната липса на Монтолио. Сега пазителят се чувстваше много по-стар. Гърбът му се изправяше трудно в мразовитите утрини, а ръцете му често се вдървяваха. Той понасяше стоически всичко, без да изпада в самосъжаление и без да се оплаква от това, което знаеше, че ще се случи.

Беше живял дълго и пълноценно, беше постигнал много и бе прекарал годините си по-жив от повечето хора по света.

— Какви са плановете ти? — попита той неочаквано Дризт една вечер, докато вечеряха задушените зеленчуци, приготвени от елфа.

Въпросът засегна Дризт. Той нямаше планове извън настоящето и защо ли трябваше да има с този лесен и приятен живот — по-лесен и приятен отвсякога за вечно застрашавания елф — отстъпник? Дризт наистина не искаше да мисли по този въпрос, така че хвърли една бисквита на Гуенивар, за да смени темата. Пантерата се чувстваше доста удобно на леглото му, до такава степен омотана в одеялата, че Дризт се тревожеше, че единственият начин да я развие е като я прати обратно в Звездната равнина.

Но Монтолио не се отказа.

— Къде и как ще живееш?

— Гониш ли ме? — попита Дризт.

— Разбира се, че не.

— Тогава ще живея с теб — отвърна кротко Дризт.

— Имам предвид след това — каза Монтолио с нарастващо раздразнение.

— След кое? — попита елфът, смятайки, че Муши знае нещо, което той още не е научил.

Смехът на Монтолио потвърди подозренията му.

— Аз съм старец — обясни пазителят. — А ти млад елф. По-стар съм от теб, но дори да бях бебе, годините, които имаш ти, многократно надхвърлят моите. Къде ще отиде Дризт До’Урден, когато Монтолио ДеБруши вече няма да го има?