Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Дризт се обърна.

— Аз няма… — започна той неуверено. — Ще остана тук.

— Не — отговори спокойно Монтолио. — Предстои ти много повече, преди да направиш това, надявам се. Този живот не е за теб.

— Но на теб ти прилягаше — отвърна му Дризт по-твърдо, отколкото бе възнамерявал.

— За пет години — потвърди пазителят, без да отрича. — Пет години след цял живот на приключения и вълнения.

— Моят живот също не е бил спокоен — напомни му Дризт.

— Но ти си все още дете — каза Монтолио. — Пет години не са като петстотин, а на теб ти остават петстотин. Обещай ми, че ще обмислиш отново пътя си, когато вече няма да ме има. Съществува цял неизследван свят извън тази долина, приятелю, изпълнен с болка, но също и с радост. Той ще те предизвиква да се развиваш, а радостта ще направи пътуването поносимо. Сега ми обещай, че когато Муши умре, Дризт ще продължи пътя си и ще намери своето истинско място.

Дризт искаше да спори, да попита пазителя защо е толкова сигурен, че тази долина не е неговото място. Везните в ума му се наклониха и се изравниха, после отново се наклониха. Той претегли спомените си за Малдобар, за смъртта на фермерите и всички други спомени за изпитанията, с които се бе сблъскал и за злото, което го следваше толкова упорито. Срещу това Дризт постави своето искрено желание да се върне обратно в света. Колко други като Муши можеше да намери? Колко приятели? И колко празна щеше да е долината, когато той и Гуенивар останеха сами?

Монтолио прие мълчанието му, разбирайки объркването на елфа.

— Обещай ми, че когато времето ти настъпи, поне ще помислиш върху това, което ти казах.

Нямаше нужда да вижда утвърдителното му кимване, защото вярваше в Дризт.

Първият сняг падна рано тази година. Беше просто светлина, процеждаща се от разкъсаните облаци, които играеха на криеница с пълната луна. Дризт бе навън с Гуенивар, наслаждаваха се на смяната на сезоните и на повторението на безкрайния им цикъл. Беше в добро настроение, когато се върна в долината, тръскайки снега от дебелите борови клони, докато си проправяше път през дърветата.

Огънят бе намалял, Свирчо стоеше смълчан на нисък клон и дори вятърът сякаш бе притихнал. Дризт погледна Гуенивар за някакво обяснение, но пантерата само седна до огъня, сериозна и мълчалива.

Ужасът е странно чувство, кулминация на толкова неуловими знаци, които носят объркване и страх.

— Муши? — повика тихо Дризт, отправяйки се към дупката на стария пазител. Отметна одеялото и го използва като параван срещу светлината на жаравата, позволявайки на очите си да се нагодят към инфрачервения спектър.

Остана там много дълго време, взирайки се в последните частици топлина, напускащи тялото на приятеля му. Но макар Муши да бе вече студен, доволната му усмивка оставаше все така изпълнена с топлина. Дризт трябваше да се бори със сълзите си през следващите няколко дни, но винаги когато си спомняше тази последна усмивка и покоят, завладял възрастния мъж, той си припомняше, че сълзите му бяха за неговата собствена загуба, а не за Муши.

Погреба пазителя под грамада камъни до долината, после прекара зимата тихо, зает с ежедневните си задължения и открития. Свирчо идваше все по-рядко и един ден прощалният поглед, който бухалът хвърли на елфа, му каза извън всякакво съмнение, че повече няма да се върне в долината.

През пролетта Дризт започна да разбира отношението на Свирчо. Повече от десетилетие той беше търсил дом и бе намерил такъв при Монтолио. Но сега, когато пазителят вече го нямаше, долината не изглеждаше толкова гостоприемна. Това беше мястото на Муши, не неговото.

— Както обещах — промърмори той една сутрин. Монтолио го бе помолил да обмисли пътя си внимателно, когато нямаше да го има и сега Дризт щеше да спази думата си. Чувстваше се удобно в долината и все още бе добре дошъл в нея, но това вече не бе неговият дом. Домът му беше навън, знаеше той, навън из широкия свят, който Монтолио го бе уверил, че е „пълен с болка, но и с радост“. Дризт приготви нещата си — провизии и част от интересните книги на пазителя, препаса ятаганите си и провеси големия лък през рамо. После направи една последна разходка и за последен път хвърли поглед към въжените мостове, към оръжейната, към бурето с бренди, към коренището, където беше спрял нападащия великан, към защитния улей, където Муши беше установил позицията си. Повика Гуенивар и пантерата разбра всичко, веднага щом се появи.