Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Колко различно изглеждаше пътеката, когато отвеждаше от долината на Муши от пътя, който ме заведе там. Отново бях сам, с изключение на случаите, когато Гуенивар се отзоваваше на призива ми. По този път обаче, аз бях сам-само физически. В съзнанието си носех името, въплъщаващо моите най-ценни принципи. Муши беше нарекъл Миелики богиня. За мен тя бе начин на живот. Тя винаги вървеше с мен по всички пътеки, които поемах. Тя ме водеше към сигурност и се бореше с отчаянието ми, когато бях прогонен, а после и преследван от джуджетата от Адбарската цитадела — крепостта на североизток от долината на Муши. Миелики и моята вяра в собствените ми ценности ми дадоха куража да достигам град след град из северните земи. Приемът навсякъде бе един и същ: изненада и страх, които бързо преминаваха в гняв. Най-благородното отношение, което срещнах, бе просто да ми кажат да се махам. Другаде ме прогонваха с оръжия. В два случая бях принуден да се бия, макар че успях да избягам преди някой да пострада сериозно.

Но дори драскотините и раните бяха ниска цена. Муши ме беше заклел да не живея като него и схващанията на стария пазител както винаги бяха правилни.

По време на пътуванията ми през северните земи аз запазих едно нещо — надеждата — която никога нямаше да имам, ако бях останал като отшелник в долината. С всяко ново селище, което се показваше на хоризонта, чувство на надежда ускоряваше стъпките ми. Твърдо вярвах, че един ден ще намеря приемане и нов дом.

Представях си, че ще се случи неочаквано. Щях да стигна до някоя порта, да изрека официално приветствие, после да разкрия себе си като мрачен елф. Дори фантазията ми обаче, се съобразяваше с реалността, защото портата нямаше веднага да се отвори широко при пристигането ми. По-скоро щяха да ми позволят да вляза с въоръжена охрана и да ме държат на изпитателен период, подобен на този в Блингденстоун, градът на свиърфнеблите. Щяха да ме подозират в продължение на месеци, но накрая щяха ясно да видят и да приемат най-важното. Същината наличността трябва да е по-важна от цвета на кожата и това, с което е известна дадена раса.

Преповтарях тази фантазия безброй пъти през годините. Всяка дума при всяка среща в този въображаем град стана протест срещу непрестанното ми отхвърляне. Това не би трябвало да ми е достатъчно, но Гуенивар винаги беше до мен, а сега към нея се бе присъединила и Миелики.