Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Дризт се сви по-близо до огъня, който изригваше от една стара оркска бъчва, която бяха намерили. Това щеше да е седмата зима на елфа на Повърхността, но той все още се чувстваше некомфортно на студ. Беше прекарал десетилетия, а расата му живееше от хилядолетия, в топлия Подземен мрак, където нямаше сезони. Макар, че до зимата оставаха още месеци, настъпването й вече бе осезаемо заради мразовития вятър, духащ откъм Гръбнака на света. Дризт носеше само едно старо тънко и прокъсано одеяло върху дрехите си, ризница с метални брънки и колана с оръжията. Той се усмихна, когато забеляза, че спътниците му се въртят и се карат кой следващ да пийне от бутилката с вино, която бяха изпросили и да спорят за това колко е изпил последния от тях. Сега Дризт бе сам около бъчвата. Макар Каещите се монаси да не избягваха елфа, те не стояха често край него. Дризт приемаше това и знаеше, че фанатиците оценяват неговата компания заради своите практически, а не естетически причини. Някои от групата всъщност харесваха нападенията на различните чудовища, защото ги възприемаха като възможност за истинско страдание, но повечето прагматично настроени хора бяха доволни, че въоръженият и умел елф е край тях, за да ги защитава. Отношенията им бяха задоволителни за Дризт. Той бе изоставил долината на Муши преди години, изпълнен с надежда, но надеждата бе уталожена от реалността. Месец след месец Дризт бе достигал до различни селища, само за да бъде отблъснат извън стените им със сурови думи, проклятия и извадени оръжия. Всеки път той само презрително свиваше рамене. Верен на своя дух на пазител — защото сега Дризт наистина бе пазител, както по обучение, така и по сърце — той приемаше стоически участта си.

Последното отхвърляне бе му показало, че вече не е толкова сигурен в решението си. Беше се върнал от Лускан, на Саблен бряг, но не заради стражите, защото така и не доближи мястото. Собствените страхове на Дризт го задържаха надалеч и този факт го уплаши повече от всеки меч, който някога бе отбивал. По пътя извън града елфът срещна групата Каещи се монаси и бездомниците колебливо го приеха, защото нямаха намерение да го изолират, а и защото бяха твърде заети със собственото си нищожество, за да се интересуват от расови различия. Двама от групата дори се хвърлиха в краката му, молейки го да освободи своя „елфически ужас“ и да ги накара да страдат.

През пролетта и лятото техните отношения се бяха развили — Дризт им служеше като мълчалив пазач, докато монасите ходеха на просия и си причиняваха страдания. Това изглеждаше доста отблъскващо, а понякога и измамно за принципния елф, но за момента Дризт нямаше друга възможност.

Дризт се вглеждаше в подскачащите пламъци и обмисляше съдбата си. Гуенивар все още се отзоваваше на повика му и много пъти бе използвал ятаганите и лъка си успешно. Всеки ден си казваше, че покрай тези някак безпомощни фанатици, служи на Миелики и на собственото си сърце. Но той все още не гледаше на монасите с голямо уважение и не можеше да ги нарече приятели. И сега, наблюдавайки петимата мъже, пияни и разлигавени, Дризт подозираше, че това никога няма да стане.

— Удари ме! Разсечи ме! — извика неочаквано един от монасите и се втурна към бъчвата, препъвайки се към Дризт. Елфът го хвана и успя да го задържи на краката му, но само за момент.

— Излей злобата си върху мен! — изломоти мръсният, брадясал монах и дългият му силует се сви в ъгловата купчина.

Дризт се извърна, поклати глава и несъзнателно бръкна с ръка в торбичката си, за да докосне ониксовата статуетка. Нуждаеше се от допира й, за да си припомни, че не е съвсем сам. Беше оцелявал, побеждавайки в безброй самотни и безкрайни битки, но съвсем не беше доволен от това. Бе намерил място, може би, но не и дом.

— Както долината без Монтолио — унесе се той в спомени. — Никога дом.

— Каза ли нещо? — попита брат Матеус, пълният монах, който тъкмо идваше, за да събере своите пияни спътници. — Моля те, извини брат Джанкин, приятелю. Страхувам се, че той пи твърде много.

Безпомощната усмивка на Дризт красноречиво говореше, че не се е обидил, думите му свариха брат Матеус — водачът и най-разумният, макар и не най-почитаният, член на групата — неподготвен.

— Ще завърша пътуването до Мирабар с вас — обясни Дризт, — но после ще ви напусна.

— Ще ни напуснеш? — попита Матеус разтревожен.

— Мястото ми не е тук — добави Дризт.

— Десетте град — избъбри в този момент Джанкин.