Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Ако някой те е обидил… — започна Матеус, без да обръща внимание на пияния.

— Никой не ме е обидил — каза Дризт и се усмихна отново. — В живота за мен има повече, брат Матеус.

Моля те, не се сърди, но напускам. Решението ми не беше взето лесно.

Монахът обмисли за момент думите му.

— Както решиш — каза той, — но можеш ли поне да ни придружиш през галериите до Мирабар?

— Десетте града — настоятелно повтаряше Джанкин. — Това е място за страдане! На теб също ще ти хареса, елфе. Място на изгнаници, където един изгнаник може да намери мястото си!

— В сенките често има хищници, които дебнат да плячкосат беззащитните монаси — прекъсна го Матеус, като го разтърси грубо.

Дризт спря за момент, смаян от думите на Джанкин. Той обаче беше паднал и елфът погледна към Матеус.

— За това ли тръгвате през галериите към града? — попита Дризт монаха. Галериите обикновено бяха запазени за миньорските колички, които пътуваха от Гръбнака на света, но монасите винаги минаваха през тях, дори в ситуация като тази, когато щяха да заобиколят града, просто за да изминат по-трудния път.

— За да давате жертви и да страдате? — продължи Дризт. — Със сигурност пътят е чист и много по-удобен, когато зимата е още далеч. — Елфът не харесваше галериите до Мирабар. Всички пътници, които биха срещнали из тях, щяха да познават елфите твърде добре, за да може да скрие от тях своята идентичност. Дризт се бе уверил в това при предишните си пътувания.

— Другите настояват да минем през тунела, макар че се отклонява от пътя ни с много мили — отвърна Матеус с остра нотка в гласа. — Но аз предпочитам по-лични форми на страдание и ще оценя твоята компания до Мирабар.

На Дризт му идеше да закрещи на лицемерния отец Матеус, който смяташе пропускането на едно хранене за голямо страдание и само използваше фасадата на монасите, тъй като наивните хора даваха монети на забулените фанатици, най-често просто за да се отърват от миризливите мъже.

Дризт кимна и загледа как Матеус извлича Джанкин.

— И после ще напусна — прошепна той.

Можеше да си повтаря отново и отново, че служи на богинята си и сърцето си, като защитава привидно безпомощната банда, но тяхното поведение често съвсем не съответстваше на тези думи.

— Ел, елффф… — изломоти брат Джанкин, докато Матеус го влачеше към другите.

Тифанис гледаше как групата от шест фигури — петимата монаси и Дризт — бавно си проправяха път през галерията по западния път към Мирабар. Роди бе изпратил куиклинга напред, за да разузнае района, като му бе казал да насочи мрачния елф, ако го намери, обратно към него.

— Блийдър ще се погрижи за него — беше изсумтял той, удряйки страховитата брадва в дланта си.

Тифанис обаче не бе толкова сигурен. Елфидът бе видял как Угулу, със сигурност по-могъщ господар от Роди МакГристъл, бе ликвидиран от елфа, както и още един силен господар, Кароак — бе разкъсан от неговата черна пантера. Ако Роди осъществеше желанието си да се срещне в битка с Дризт, на Тифанис скоро щеше да му се наложи да си търси друг господар.

— Не-и-този-път, елфе! — прошепна неочаквано той. Беше му дошла идея. — Този-път-аз-ще-те-пипна!

Тифанис познаваше галериите към Мирабар — той и Роди ги бяха използвали миналата зима, когато снегът бе затрупал западния път — и бе научил много от техните тайни, включително и тази, която сега възнамеряваше да използва, за да си осигури предимство. Той направи широк кръг около групата, защото не искаше да разтревожи внимателния елф, но дори така стигна до входа на галерията дълго преди всички. Няколко минути по-късно, елфидът беше вече на миля под планината, човъркайки в сложната ключалка на подвижната решетка на крепостната врата, която изглеждаше недодялана за умелия куиклинг.

Брат Матеус вървеше начело по пътя през тунела с още един монах до себе си, а останалите трима завършваха отбранителния кръг около Дризт. Елфът ги бе помолил за това, за да не се набива на очи, ако се случеше да има някой наоколо. Той остави качулката си нахлупена ниско над очите, присви рамене и остана снишен в средата на групата. Не срещнаха никакви пътници и продължиха по осветения с факли път с твърди крачки. Стигнаха до кръстовище и Матеус спря рязко, видял вдигнатата решетка на пътя отдясно. На около три метра по-нататък се люлееше открехната една желязна врата, а пътят отвъд нея бе катранено черен, неосветен като основния тунел.