Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Още суета? — попита той саркастично.

— Свърших с тази част — отвърна елфът. Той вдигна книгата, за да покаже на монаха рисунка на огромен черен дракон, увит около няколко паднали дървета в дълбоко блато. — Сега чета за дракона, който може да ни помогне.

— Хефест е червен — напомни му Матеус презрително, — не черен.

— Това е различен дракон — обясни Дризт. — Мергандивинасендър от Чулт, който вероятно посещава Хефест, за да разговарят.

Брат Матеус окончателно се обърка.

— Черните и червените не се разбират много добре — заяви той със скептицизъм. — Всеки глупак знае това.

— Аз рядко се вслушвам в глупци — отвърна Дризт и монахът отново се обърна и си тръгна, клатейки глава.

— Има още нещо, което не знаеш, но Хефест най-вероятно знае — каза тихо Дризт, твърде тихо, за да го чуе друг. — Мергандивинасендър има лилави очи!

Той затвори книгата доволен, че му бе дала достатъчно информация, за да направи своя опит. Ако някога се беше срещал с ужасяващото величие на стар червен дракон преди, в този момент той нямаше да се усмихва. Но невежеството и спомените за Монтолио вдъхнаха кураж на младия елф, който все още имаше много малко за губене, а и нямаше намерение да умира от глад заради страха от някаква неизвестна опасност. Нямаше да стига дотам, още не. Не и преди да упражни своя най-добър драконов глас.

От целия блясък и величие, които елфът бе виждал през живота си, нищо — нито големите домове в Мензоберанзан, в пещерата на илитидите, дори в киселинното езеро — дори не се приближаваше до вдъхващото страхопочитание зрелище на драконовата бърлога. Хълмове от злато и скъпоценни камъни изпълваха огромната пещера като надигащи се вълни, следващи дирята на огромен кораб в морето. Ослепително блестящи оръжия и брони бяха натрупани навсякъде, а изобилието от изящно изработени предмети — чаши, бокали и други съдове — вероятно щеше да запълни съкровищницата на хиляди най-богати крале. Дризт трябваше да си напомня да диша, докато гледаше това великолепие. И не богатството го заплени — той не се интересуваше от материалните придобивки, — а приключенията, за които тези чудесни предмети и богатства му намекваха по хиляди различни начини. Погледът към бърлогата на дракона омаловажи простото оцеляване с Каещите се монаси и простичкото му желание да намери спокойно и тихо място, което да нарече свой дом. Той си спомни разказа на Монтолио за дракона и за другите приключения, които му бе разказал слепият пазител. И неочаквано вече сам се нуждаеше от тези приключения.

Дризт копнееше за дом и искаше да намери приемане, но в този момент, докато гледаше към богатствата на дракона, осъзна, че копнее и за място в песните на бардовете. Надяваше се да прекоси опасни и вълнуващи пътища и дори да напише своя собствена история.

Самата пещера беше огромна и неравна, изпълнена с много ниши. По-голямата част бе слабо осветена в опушено златночервено сияние. Беше неприятно топло и на Дризт и останалите им трябваше известно време, за да разберат откъде идва тази топлина.

Елфът се извърна назад към чакащите монаси и им смигна, после се обърна наляво към единствения изход.

— Знаеш сигнала — раздвижи безмълвно устни той.

Матеус кимна колебливо, като все още се чудеше дали бе мъдро да се довери на елфа. Дризт беше ценен съюзник на прагматичния отец по пътя през последните няколко месеца, но драконът си беше дракон.

Дризт огледа пещерата още веднъж, този път обръщайки внимание на съкровищата. Съзря целта си между две златни чаши. Тя бе не по-малко великолепна от бижутата и камъните. Просната в долините на златните хълмове една огромна люспеста опашка, червено-златна като оттенък на светлината, се люлееше нагоре-надолу и при всеки удар потъваше все по-надълбоко в съкровищата.

Дризт беше виждал картини на дракони и преди. Един от магьосниците в Академията дори бе създал илюзия за различни видове дракони, за да обучава учениците си. Но нищо не би могло да подготви елфа за момента на първата му среща с жив дракон. Във всички известни Царства нямаше нищо по-внушително, а от всички дракони червените бяха може би най-величествените.

Когато Дризт най-сетне успя да отмести погледа си от опашката, той премисли своя път през пещерата. Отворът на тунела беше високо в едната стена, но до пода водеше удобна пътека. Дризт я проучи за един дълъг момент, запаметявайки всяка стъпка по нея. После сипа две шепи прах в джобовете си, издърпа стрела от колчана и спусна заклинание за мрак над нея. Внимателно и тихо той започна да подбира стъпките си надолу по пътеката, воден от продължаващото пляскане на люспестата опашка. Той почти се спъна, когато достигна първата купчина скъпоценности и чу как опашката рязко прекрати движението си.