Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

„Приключение“, припомни си той тихо и продължи, съсредоточавайки се върху мисловния образ на пътеката. Представи си как драконът се надига пред него, прозирайки през заклинанието за мрак. Инстинктивно трепна, очаквайки избухването на пламък, който да го погълне и да го изпепели на място. Но продължи и когато най-сетне стигна до златната купчина, бе наистина щастлив да чуе спокойното гръмотевично дишане на дремещия дракон.

Дризт се заизкачва бавно по втората купчина, изричайки мислено заклинанието за левитация. Не очакваше то да проработи добре — на Повърхността бе пропадало всеки път, когато го опиташе. Но всяка помощ, която можеше да получи сега, би подпомогнала измамата му. На половината път от върха, той се втурна да бяга, разпръсквайки монети и скъпоценни камъни с всяка стъпка. Чу как драконът се надига, но не забави темпото, изваждайки лъка си, докато тичаше. Когато стигна върха, той скочи и левитира над него, увисвайки неподвижно във въздуха за секунда, преди заклинанието да се развали. После падна и пусна стрелата и изпращайки стремително кълбото от мрак през пещерата.

Никога не би повярвал, че чудовище с такива размери може да е толкова подвижно, но когато падна тежко върху един куп от бокали, бижута и дребни дрънкулки, погледът му срещна право в лицето на разярения звяр.

Тези очи! Като сноп изпепеляващи с проклятия лъчи, тежкият им поглед се затвори около Дризт, проникваше през него, принуждаваше го да падне по корем и да моли за милост и да разкрие всяка измама, да признае всеки грях на Хефест, неговият повелител. Огромният змиевиден врат на дракона се люлееше леко, но погледът не се отклони и за секунда от елфа, приковавайки го така здраво, както мечата прегръдка на Бластър. Един глас прозвуча слабо, но отчетливо в мислите на Дризт, гласът на слепия пазител, разказващ истории за битки и геройство. Първоначално Дризт едва го чуваше, но гласът бе настоятелен, припомняше му неговата специална мисия, това че петимата други мъже сега зависеха от него. Ако се провалеше, монасите щяха да умрат. Тази част от плана не беше толкова трудна за Дризт, защото той наистина вярваше в думите си.

— Хефест! — извика той на общия език. — Възможно ли е най-сетне това да си ти? О, най-великолепни! По-великолепен от всички описания!

Главата на дракона се издигна на четири метра над Дризт и във всезнаещите очи се изписа объркване, което сякаш учудено казваше: „Ти знаеш за мен!“ Хефест се размърда, а горещият му дъх развя бялата коса на елфа.

— Всичко знам за теб, могъщи Хефест! — извика той, пълзейки на колене, без да се осмелява да стане. — Ти си този, който търся толкова дълго и сега, когато те намерих, не съм разочарован!

Ужасните очи на дракона се присвиха подозрително.

— Защо един мрачен елф търси Хефест, Разрушителят на Какибай, Унищожителя на десет хиляди говеда, Онзи, който смачка Ангалендър — Глупавият сребърен, Онзи, който…

Това продължи дълго време, през което Дризт стоически понасяше отвратителния дъх, докато се преструваше на запленен от изброяването на многобройните коварства на дракона. Когато Хефест свърши, той трябваше да помълчи за момент, за да си спомни въпроса си. Искреното му объркване само допринесе още за измамата.

— Мрачен елф? — попита той, сякаш не разбираше. Погледна към дракона и повтори думите още пообъркано. — Мрачен елф?

Драконът се огледа наоколо, погледът му падаше като сноп лъчи върху могилите скъпоценности, после за известно време обхождаше кълбото мрак на Дризт в средата на кухината.

— Имам предвид теб! — неочаквано изрева той и силата на звука го повали по гръб.

— Имаш предвид мрачен елф? — каза Дризт, като се изправи бързо и се осмели да стане. — Не, не съм такъв. — Той се огледа и после кимна изненадано.

— Но, да, разбира се! Колко често забравям плаща, който нося!

Хефест издаде дълго, ниско, нетърпеливо ръмжене и Дризт осъзна, че е по-добре бързо да се махне от мястото си.

— Не съм мрачен елф — каза той. — Макар че скоро ще стана, ако Хефест не ми помогне! — Дризт можеше само да се надява, че е предизвикал любопитството на дракона. — Сигурен съм, че си чувал за мен, могъщи Хефест. Аз съм или по-скоро бях и се надявам отново да бъда Мергандевинасендър от Чулт, един стар черен с не по-малка слава.

— Мергандевин…? — започна Хефест, но не довърши. Той бе чувал за черния, разбира се. Драконите знаеха имената на повечето от събратята си по света, Хефест знаеше, също така, че Мергандевинасендър има лилави очи и точно на това разчиташе Дризт.