Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Колко странно — отбеляза Матеус.

— Небрежно — поправи го друг от монасите. — Нека се молим за пътниците, които могат да не познават пътя така добре като нас и да поемат по грешен разклон!

— Може би трябва да затворим тази врата! — предложи трети.

— Не — прекъсна го бързо Матеус. — Там може да има някой, търговци например, които няма да са доволни, ако направим това.

— Не! — проплака неочаквано брат Джанкин и се втурна пред групата. — Това е знак! Знак от Бог! Ние сме призовани, братя мои, към Фестус, към върховното страдание!

Джанкин се обърна, за да тръгне към тунела, но Матеус и друг брат, които не бяха изненадани от обичайното му диво избухване, незабавно се втурнаха след него и го притиснаха към земята.

— Фестус! — изкрещя неистово Джанкин, а дългата му рошава черна коса се пръсна върху лицето. — Идвам!

— Какво става? — попита Дризт, който нямаше и понятие за какво говорят монасите, макар че се досещаше. — Кой или какво е Фестус?

— Хефестус — поправи го брат Матеус.

Дризт знаеше това име. Една от книгите, които бе взел от долината на Муши се отнасяше за знанията на драконите и Хефестус — древният червен дракон, живеещ в планините на северозапад от Мирабар.

— Това, разбира се, не е истинското име на дракона — каза Матеус между две изгрухтявания докато се бореха с Джанкин.

— Не го знам, нито пък някой друг вече — изви се неочаквано Джанкин, отхвърляйки останалите монаси и спрян в последния момент от сандала на Матеус.

— Хефест е стар червен дракон, който е живял в пещерите на север от Мирабар по-дълго от всеки друг, дори отколкото джуджетата могат да си спомнят — обясни друг монах, брат Хършел, който бе по-малко зает от Матеус. — Градът го търпял, защото е мързелив и глупав, макар че не бих му го казал. Предполагам, че повечето градове биха избрали да търпят червен дракон, ако това означава да не се бият срещу него! Но Хефест вече не се занимава с плячкосване — никой не може да си спомни последния път, когато е излизал от дупката си — той дори е наел някакви орки да вършат това вместо него, макар че заплащането е мизерно.

— Но все е някакво — добави Матеус, след като отново овладя Джанкин, — особено в края на сезона, когато дебне последните кервани, отправящи се на юг. Нищо не може да топи метала така както драконовия дъх! — смехът му бързо се стопи, когато Джанкин го удари силно и го просна на земята.

За минути той бе свободен. По-бърз от всеки друг, Дризт отхвърли качулката си, втурна се след бягащия монах и го хвана точно зад тежката метална врата. Само една крачка и едно извъртане проснаха Джанкин по гръб и изкараха дъха на подивелия монах.

— Нека да преминем тази област на един преход — предложи елфът, гледайки зашеметения монах. — Уморих се от маймунджилъците на Джанкин — може би трябваше просто да го пусна да намери дракона!

Двама от останалите братя се приближиха и изправиха Джанкин, после цялата група се обърна, за да напусне мястото.

— Помощ! — дойде вик от дъното на тъмния тунел.

Ятаганите на Дризт изведнъж се озоваха в ръцете му. Всички братя се събраха около него и се взряха надолу в мрака.

— Виждаш ли нещо? — попита Матеус елфа, защото знаеше, че нощното зрение на Дризт е много по-остро от неговото.

— Не, но тунелът завива наблизо от тук — отвърна Дризт.

— Помощ! — дойде отново викът. Зад ъгъла на главния тунел Тифанис трябваше с усилие да сдържи смеха си. Куиклингите бяха майстори във вентрилоквизма и най-големият проблем на елфидът бе да изговаря думите достатъчно бавно, за да бъдат разбрани.

Дризт направи предпазливо една стъпка напред, а монасите, дори Джанкин, отрезвени от измъчения вик, го последваха. Елфът ги принуди да отстъпят, тъй като неочаквано осъзна възможността това да е капан. Но Тифанис беше по-бърз. Вратата се затръшна със силен тъп звук и преди Дризт, който бе две стъпки напред, да успее да изблъска учудените монаси, елфидът вече я беше заключил. Миг по-късно Дризт и братята чуха втори трясък от спускането на решетката. Няколко минути по-късно Тифанис беше на дневна светлина, доволен от хитростта си и напомняйки си да изрази удивление, когато обяснява на Роди, че не може да намери никъде компанията на елфа.

Монасите се умориха да викат в мига, в който Дризт им напомни, че крясъците им могат да събудят обитателя в другия край на тунела.

— Дори ако някой стигне до решетката, той няма да ви чуе през тази врата — обясни им елфът, оглеждайки тежката порта на светлината на свещта, запалена от Матеус. Вратата бе комбинация от желязо, кожа и камък и прилепваше идеално на отвора — бе изработвана от джуджета. Дризт се опита да блъска по нея с ятаганите си, но това предизвика само тъп звук, който едва ли стигаше по-далеч от крясъците на монасите.