Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Все още — каза той с вълнение, — когато се сетя за онези лилави очи, взиращи се в мен изпод качулката…

Усмивката на Роди се стопи само за секунда.

— Лилави очи? — едва успя да прошепне той.

Роди се бе срещал с много създания, които имаха инфрачервено зрение, зрение, което разчиташе топлинните следи и бе най-разпространено сред обитателите на Подземния мрак. Той знаеше, че обикновено очите на тези създания изглеждаха като червени точки. Роди все още живо си спомняше лилавите очи, гледащи надолу към него, когато бе хванат в капан от явора. Знаеше го и тогава, знаеше и сега, че тези странни ириси са рядкост дори сред мрачните елфи.

Най-близките до Роди хора от групата спряха да се смеят, като помислиха, че въпросът му хвърля съмнение върху разказа на мъжа.

— Бяха лилави — настоя дебеланкото, макар че треперещият му гласец не звучеше много убедено.

Мъжете около него изчакаха дали Роди ще се съгласи или ще отрече това, без да знаят дали да се смеят на разказвача.

— Какви оръжия носеше елфът? — попита внезапно Роди, изправяйки се заплашително на крака.

Мъжът помисли за момент.

— Извити мечове — изтърси той.

— Ятагани?

— Да, ятагани!

— Той каза ли си името? — попита Роди и когато мъжът се поколеба, го сграбчи за яката и го повдигна над масата. — Каза ли си името? — попита отново ловецът на глави, а лицето му бе съвсем близо до лицето на мъжа.

— Не, ааа… Дриз…

— Дризит?

Мъжът сви безпомощно рамене и Роди го пусна отново на краката му.

— Къде? — изрева ловецът на глави. — И кога?

— В Потайната гора — разтрепери се мъжът. — Преди три седмици. Елфът отиваше в Мирабар с Каещите се монаси.

Повечето хора от тълпата ахнаха при споменаването на фанатичната религиозна група. Каещите се монаси бяха най-дрипавите и окаяните от просещите аскети, които вярваха — или твърдяха, че вярват, — в съществуването на ограничено количество болка в света. Колкото повече мъченията прилагаха върху себе си, твърдяха монасите, толкова по-малко болка оставаше за изтърпяване по света. Почти всеки жител на Царствата презираше ордена. Някои от привържениците му бяха искрени, но някои просеха дребни бижута, обещавайки да страдат ужасно за доброто на дарителя.

— Това бяха спътниците на елфа — продължи дебеланкото. — Те винаги отиват към Мирабар, когато настъпи зимата.

— Пътят е дълъг — отбеляза някой.

— По-дълъг — поправи го друг. — Каещите се монаси винаги минават през галериите.

— Три хиляди мили — заяви първият мъж, който бе разпознал Роди, опитвайки се да успокои развълнувания ловец на глави.

Но Роди дори не го чу. Повлече кучето си, обърна се и излетя от кръчмата на Дери, затръшвайки врата си зад себе си и оставяйки цялата група да се вълнува абсолютно изненадана.

— Дризит е онзи, който отне на Роди кучето и ухото — продължи мъжът, като сега насочи вниманието си към хората. Той не знаеше името на странния мрачен елф, просто направи това предположение, съдейки по реакцията на ловеца. Сега хората се струпаха около него, сдържайки дъха си, очаквайки да им разкаже историята на Роди МакГристъл и елфа с лилавите очи. Като всеки примерен редовен клиент на Дери, мъжът не позволи липсата на истински факти да развали историята. Затъкна пръсти в колана си и започна, като запълваше значителните празнини в разказа си с всичко, което му се струваше подходящо.

Още хиляди въздишки на изумление, признателни викове и възклицания на удоволствие огласяха улиците около кръчмата тази нощ, но Роди МакГристъл и неговото жълто куче вече бяха потеглили с каруцата си по Дългия път и не ги чуха.

— Хей, какво-правиш? — дойде уморена жалба от торбата до пейката зад Роди. От нея изпълзя Тифанис. — Защо-тръгваме?

Роди се изви и замахна, но въпреки че бе още сънен, куиклингът без усилие избегна удара.

— Ти ме излъга, ти, издънка на гном! — изгъргори Роди. — Каза ми, че елфът е мъртъв. Но той не е! Той е на път към Мирабар и мисля да го хвана!

— Мирабар? — изплака Тифанис. — Твърде-далеч, твърде-далеч! — той и Роди бяха минали край Мирабар миналата пролет. Тифанис реши, че това е абсолютно мизерно място, пълно с безмилостни джуджета, наблюдателни мъже и твърде студен вятър за неговия вкус. — Трябва-да-отидем-на-юг-за-зимата. На-юг, където-е-топло!

Продължителният гневен поглед на Роди го накара да млъкне.

— Ще забравя това, което ми причини — изръмжа му той, а после злокобно добави и условието си, — ако хванем елфа. — После се извърна от Тифанис и елфидът пропълзя обратно в торбата. Чувстваше се нищожен и се чудеше дали Роди МакГристъл си струваше всички неприятности. Роди караше в нощта, привеждайки се ниско, за да пришпорва конете напред и мърморейки „Шест години“ отново и отново.