Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Ти ни докара поражение! — сопна му се Граул. После извика на своите орки: — Убийте го!

Кучето на Роди спъна най-близкия от групата, който не позволи на останалите да го достигнат. Роди се обърна и се затича с все сила в нощта, използвайки всички номера, които знаеше, за да се откъсне от преследващата го банда. Усилията му бяха бързо възнаградени — орките наистина не желаеха повече битки тази нощ — и той беше достатъчно мъдър, за да спре да се оглежда през рамо.

Роди чу шумолене пред себе си и се обърна точно навреме, за да види ефеса на меч, насочен право в лицето му. Тежестта на удара, подсилен от инерцията му, простря планинеца в безсъзнание на земята.

— Не съм изненадан — каза Келиндил над превитото тяло.

Следващите осем дни не допринесоха с нищо за утихването на болката в крака на Тифанис. Куиклингът вървеше бавничко, доколкото му беше възможно, но винаги когато се втурнеше да бяга, неизбежно се накланяше на една страна. По-често обаче, се блъскаше в някой храст или по-лошо — в някой твърд дървесен дънер.

— Ще-спреш-ли-да-се-зъбиш-насреща-ми, ако-обичаш, глупаво-куче! — сопна се Тифанис на жълтия звяр, с който се движеше от битката. И двамата не се чувстваха добре със своя спътник. Тифанис често се жалваше, че грозният мелез няма нищо общо с породата на Кароак. Но Кароак беше мъртъв. Той бе намерил разкъсаното тяло на зимния вълк. Още един спътник си беше отишъл и сега отново беше сам.

— С-изключение-на-теб, тъп пес! — оплака се той.

Кучето оголи зъби и заръмжа. Тифанис изпитваше желание да разкъса гърлото му, искаше да скочи и да разкъса тази краста, да го нареже и да смачка всеки сантиметър от тялото му. Само че видя как слънцето се придвижва бавно по небето и си спомни, че звярът скоро може да му бъде от полза.

— Време-е-да-тръгвам! — провикна се куиклингът. По-бързо, отколкото кучето би могло да реагира, Тифанис се втурна към него, грабна въжето, което бе навил около врата му и го усука тройно около дънера на близкото дърво. Кучето се хвърли след него, но Тифанис лесно излезе извън обсега му, докато каишката се изопна, дръпвайки кучето назад.

— Тук-ще-съм-скоро, глупаво-създание!

Тифанис полетя по планинските пътеки със съзнанието, че тази нощ може би е последният му шанс. Светлините на Малдобар примигваха далеч пред него, но светлината, която го водеше, беше по-различна — от лагерен огън. Само няколко минути по-късно той стигна до малък лагер и се зарадва като видя, че елфът не беше наоколо. Откри Роди МакГристъл да седи в основата на огромно дърво, а ръцете му бяха извити назад и свързани в китките около ствола. Планинецът изглеждаше жалък — толкова жалък, колкото и кучето, но Тифанис нямаше други възможности. Улгулу и Кемпфана бяха мъртви, Кароак беше мъртъв, а Граул след поражението в долината, беше обявил награда за главата му. Така че му оставаше само Роди — не особено добра алтернатива, — но той нямаше желание да оцелява само със собствени сили още веднъж. Шмугна се незабелязано зад гърба на дървото и прошепна в ухото на планинеца:

— Утре-ще-си-в-Малдобар.

Роди замръзна при неочаквания звук на пискливия глас.

— Утре ще си в Малдобар — каза отново Тифанис толкова бавно, колкото можеше.

— Махай се — изръмжа Роди, мислейки, че елфидът го дразни.

— Би-трябвало-да-си-по-мил-с-мен, да, би-трябвало — сопна му се Тифанис. — Елфът-смята-да-те-затвори, знаеш — това. За-престъпления-срещу-слепия-пазител.

— Млъквай! — изрева МакГристъл, по-високо отколкото възнамеряваше.

— Какво имаш предвид? — дойде гласът на Келиндил от не много далеч.

— Какво-направи, глупако! — прошепна Тифанис.

— Казах ти да се разкараш! — отвърна Роди.

— Ще-го-направя-и-после-къде-ще-отидеш? В-затвора — каза ядосано елфидът. — Мога-да-ти-помогна-се-га, ако-искаш-помощта-ми.

Роди най-сетне започваше да разбира.

— Развържи ми ръцете — нареди му той.

— Вече-са-развързани — отвърна Тифанис и Роди откри, че думите му бяха верни.

Започна да се изправя, но промени намерението си, тъй като Келиндил влезе в лагера.

— Стой-тихо, аз-ще-го-разсея.

Тифанис се беше преместил, още докато говореше и Роди чу само неразбираемо мърморене.

— Нашата последна нощ на път — отбеляза Келиндил. — Ще известя лейди Ястреборъката Чучулига веднага щом стигнем Малдобар. Тя смята Монтоило ДеБруши за приятел и ще й е интересно да научи за събитията в долината.

— Ти пък какво знаеш? — отвърна му Роди. — Пазителят беше и мой приятел!