Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Цялата орда от блъскащи се тела се струпа край падналия куиклинг. Когато Тифанис се събуди, откри, че е единственият останал жив на напоеното с кръв поле. Ръмженето и виковете идваха откъм запад, бягащата група и звуците от битката все още звучаха в долината на пазителя. Тифанис знаеше, че неговото участие в битката, колкото и минимално да беше, е приключило. Страшна болка плъзна по крака му, по-силна отколкото някога бе изпитвал. Погледна надолу към раздробения си крайник и за свой ужас разбра, че единственият начин да излезе от капана е да довърши страховития разрез и да загуби крака и всичките си пет пръста. Не беше трудно — той висеше само на тънко парче кожа — и Тифанис не се поколеба от страх, че елфът ще дойде всеки момент и ще го намери.

Елфидът потуши писъка си, превърза раната с парче от ризата си, после тръгна бавно към дърветата.

Оркът пълзеше мълчаливо, доволен от звуците на боя между пантерата и уорга, които го прикриваха. Изглеждаше, че другарите му бяха преследвани от група мечки. Сега те искаха единствено да намерят път навън, но това не беше лесно сред гъстите заплетени борови клони. Когато излезе на открит терен, той стъпи на някакви сухи листа и замръзна при разнеслия се пукот. Оркът се вгледа наляво, после бавно обърна глава надясно. Изведнъж, той скочи и се обърна, очаквайки атака откъм гърба. Но доколкото можеше да прецени теренът беше чист и освен рева на пантерата в далечината и скимтенето на уорга цареше тишина. Оркът изпусна дълбока въздишка на облекчение и отново затърси пътеката. Спря внезапно и инстинктивно и хвърли още един поглед назад. Тъмна форма се наведе от клоните точно над главата му и сребърната светкавица го порази, преди да успее да реагира. Извивката на ятагана беше идеална, за да се спусне под брадичката на орка и да потъне в гърлото му.

Оркът остана неподвижен, а ръцете му бяха широко разтворени и потрепваха. Опита се да извика, но гърлото му беше разкъсано. Ятаганът стремително се върна на мястото си и той падна мъртъв по гръб.

Не много далеч от това място, друг орк най-сетне се измъкна от висящата мрежа и бързо освободи и другаря си. Двамата, разярени и не толкова уплашени, че да побегнат, запълзяха тихо по земята.

— В мрака — обясни единият, когато стигнаха до един гъсталак и видяха, че цялата местност е скрита от непроницаемо кълбо мрак. — Дълбоко.

Заедно орките изправиха копията си и се хвърлиха с диво грухтене напред. Копията изчезнаха в кълбото мрак, едното се удари в някакъв метален обект, но другото се впи в нещо меко. Победните викове на орките рязко секнаха след две изсвирвания на тетива. Единият се наведе напред, мъртъв още преди да достигне земята, но другият упорито се държеше на крака и се опитваше да погледне надолу към гърдите си, към изпъкналото място от улучилата го стрела. Той живя достатъчно, за да види как Монтолио се отдалечава небрежно и изчезва в мрака, за да намери щита си.

Дризт наблюдаваше старият човек от разстояние, клатейки в почуда глава.

— Всичко свърши — каза елфическият разузнавач на другите, когато стигна до тях сред големите речни камъни на юг от долината на Муши.

— Не съм толкова сигурен — отвърна Келиндил, гледайки любопитно на запад и вслушвайки се в ехото от рева на мечките и писъците на орките. Той подозираше, че зад тази атака имаше нещо извън Граул и тъй като се усещаше по някакъв начин отговорен за мрачния елф, искаше да разбере какво е то.

— Пазителят и елфът спечелиха долината — обясни разузнавачът.

— Съгласен съм — отвърна Келиндил. — С това участието ви свършва. Всички се връщайте в лагера.

— Ще тръгнеш ли с нас? — попита един от елфите, макар че вече се досещаше за отговора.

— Ако съдбата реши — отговори Келиндил. — Засега имам други намерения.

Останалите не му задаваха повече въпроси. Той рядко идваше в тяхното царство и никога не оставаше задълго. Келиндил беше авантюрист, пътят бе неговият дом. Той се изправи изведнъж и забърза да настигне бягащите орки, после затича паралелно с тях, но по на юг.

— Остави ги да ви победят само двамата! — мрънкаше Роди, когато той и Граул спряха за момент, за да си поемат дъх. — Само двамата!

Граул му отговори с удар на тежката си сопа. Роди частично отби удара, но тежестта му го повали по гръб.

— Ще си платиш за това! — изрева планинецът, измъквайки Блийдър от колана си. Дузина от подчинението на Граул се появиха край тях и той незабавно разбра ситуацията.