Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Гуенивар стигна до малко, равно място, над което се извисяваше един-единствен явор. Свидетелите на скока й биха примигнали недоверчиво, в почуда дали пък вертикалния дървен ствол не лежеше паднал на земята — толкова бързо премина тя по него.

Глутницата на уоргите стигна до там секунди по-късно, душейки и въртейки се в кръг, сигурни, че котката е на дървото, но неспособни да различат черната пантера сред тъмните клони. Но тя им се показа достатъчно скоро, отново скачайки устремно върху гърба на зимния вълк, като този път внимаваше да сключи челюстите си около ухото на Кароак.

Зимният вълк се замята и изскимтя, когато челюстите на Гуенивар свършиха работата си. Кароак успя да се обърне и Гуенивар чу рязкото поемане на дъх, същото като онова, предшестващо смразяващия поток въздух. Мощните вратни мускули на пантерата се свиха, притискайки отворените челюсти на Кароак. Отвратителният дъх все пак излезе, поразявайки три нападащи уорги прави в лицето. Мускулите на Гуенивар се отпуснаха и отново се свиха рязко, и пантерата чу как вратът на чудовището изпука. Зимният вълк падна, докато пантерата все още бе върху него. Най-близките до Гуенивар уорги, тримата, които поеха ледения дъх на Кароак, вече не представляваха заплаха. Единият лежеше на една страна, борейки се за въздуха, който не се движеше из замръзналите му дробове. Другият се въртеше в кръг, напълно ослепен, а последният стоеше абсолютно неподвижен, втренчен в предните си лапи, които по някаква причина, не отговаряха на призива му да се раздвижат. Останалата част от глутницата обаче, почти двайсетина, наближаваше неотстъпно, обкръжавайки Гуенивар в смъртоносен обръч. Пантерата се огледа за някакъв изход, но уоргите не се втурнаха като обезумели, оставяйки пролуки. Те действаха в синхрон, рамо до рамо, стеснявайки кръга.

Първите орки се въртяха около корените на наведените дървета, търсейки някакъв път през тях. Някои започнаха да напредват, но дърветата бяха свързани и, ако засегнеха дори една от примките, тя щеше да предизвика изправянето на всички борове.

Тогава един от орките се натъкна на мрежата на Монтолио. Той се спъна във въжето, падна с лице върху нея, после се издигна във въздуха, а един от другарите му се хвана до него. Никой от тях дори не можеше да си представи колко по-добро бе положението им от това на останалите зад тях и особено на орка, който неочаквано се натъкна на въжето с ножовете. Когато дърветата се изправиха, същото направи и този дяволски капан, повличайки създанието и издигайки го във въздуха за крака. Но и на орките, които не бяха попаднали в другите капани, не им провървя. Заплетените клони, въоръжени с остри борови иглички, поразиха всички, изпращайки няколко на заслужено пътуване, а останалите издраскаха и объркаха.

Имаше и нещо още по-лошо за орките — Монтолио използваше звука от освободените дървета като ориентира, за да се прицелва. Стрела след стрела изсвистяваха в точната посока и повечето достигаха целта си. Един орк издигна копието си, за да го хвърли, после получи стрела в лицето и друга стрела в гърдите. Друго чудовище се обърна и побягна с писъци:

— Черна магия!

За онези, които прекосяваха каменната стена, изглеждаше, че бягащият орк лети, а краката му се движат над земята. Когато той достигна насипа, поразените му другари видяха, че от гърдите му все още потрепва пронизалата го през гърба стрела.

Дризт, който все още стоеше на тънкия прът, нямаше време да се удивлява на ефективното изпълнение на добре съставения от Монтолио план. На запад великанът отново се раздвижваше, а в другата посока двама ездачи на уорги се бяха окопитили достатъчно, за да възобновят атаката си с високо вдигнати факли.

Обръчът от озъбени уорги се стесняваше. Гуенивар вече можеше да подуши вонящия им дъх. Пантерата не се надяваше да разкъса плътната редица, нито пък можеше да ги прескочи достатъчно бързо, за да избяга. Тя намери друг начин. Задните й лапи стъпкаха все още потрепващото тяло на Кароак и пантерата се изтласка право нагоре, на повече от шест метра във въздуха. Гуенивар хвана най-ниския клон на явора с дългите си нокти, закачи се и се издърпа върху него. После изчезна сред клоните, оставяйки обърканата глутница да вие и ядосано да ръмжи.

Гуенивар бързо се появи отново, но извън техния кръг и отново на земята, и глутницата поднови преследването. Пантерата бе опознала терена достатъчно добре през последните няколко седмици и сега знаеше точно къде да заведе вълците.