Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

С див вой и тропот, който разтърси земята, великанът издълба дупка в скалната стена и се запъти към Дризт.

— Мангура бокуоклок — отново извика той за всеки случай и се приготви.

Великанът се втурна колкото бързо можеше към него, разпръсквайки ужасените орки, като ядосано блъсна камъка и сопата си едни в други. В тези няколко секунди той успя да избъбри хиляди проклятия срещу Дризт, думи, които той никога нямаше да разбере. Три пъти по-висок от елфа и много по-тежък от него, великанът се надвеси над Дризт и отстрани изглеждаше, че ще го погребе под себе си, докато той най-спокойно си стоеше. Когато се приближи само на две дълги крачки от него, напълно отдаден на своята тайна цел Дризт прехвърли цялата си тежест върху единия си крак. Краят на тежкото копие се стовари в дупката, а върхът му се повдигна нагоре под ъгъл.

Дризт отскочи назад в момента, в който великанът се стовари върху острието. Краят на оръжието и заострените шипове изчезнаха в корема му, преминаха през диафрагмата, през сърцето и дробовете. Металната дръжка се огъна и изглеждаше, че ще се счупи, когато дебелият й край се закопа на повече от един фут в земята. Но копието издържа и великанът спря — мъртъв. Той изпусна скалата и тоягата, протягайки се безпомощно към металната дръжка, но ръцете му вече нямаха сила да я хванат. Огромните очи се изцъклиха, отказвайки да приемат смъртта, ужасени и абсолютно изненадани. Голямата уста се отвори широко и се изкриви, но не успя да поеме дъх, дори за да извика. Дризт също почти извика, но сдържа думите си, преди да ги изрече.

— Изумително — каза той, поглеждайки назад, където Монтолио се биеше, защото онова, което почти щеше да каже бе възхвала на богинята Миелики.

Дризт безпомощно тръсна глава и се усмихна, изумен от невероятните схващания на своя не толкова сляп другар.

С тези мисли в ума и със съзнанието за правдивост в сърцето си Дризт хвана дръжката и разряза гърлото на великана с двете си оръжия. Продължи, стъпил върху раменете и главата му и после скочи към група наблюдаващи го орки, които веднага се разбягаха.

Видът на великана, техният мъчител, треперещ и издъхващ, бе поуспокоил орките, но когато това тъмнокожо чудовище с див блясък в очите ги нападна, те единодушно се втурнаха да бягат. Нападението на Дризт достигна последните двама и той ги съсече.

На двадесет фута вляво от елфа едно кълбо от мрак се свлече от дърветата, повличайки със себе си дузина объркани орки. Те знаеха, че да паднеш в тази непроницаема сфера означаваше да попаднеш в обсега на слепия отшелник и да умреш.

Двамата орки и трима уорги, всичка останали от факлоносците, се прегрупираха и се спуснаха тихо към източния край на долината. Ако успееха да се промъкнат зад врага, смятаха, че битката все още може да се спечели. Най-отдалечения в южна посока орк дори не видя връхлитащата го черна сянка. Гуенивар скочи и нападна, уверена, че той повече няма да се изправи. Сега беше ред на уорга. Реагиращ по-бързо от орка, той се завъртя с лице към пантерата, с оголени зъби и щракащи челюсти. Гуенивар изръмжа, отдръпвайки се малко от него. Могъщите челюсти се редуваха с удари от лапата й. Уоргът не можеше да отвърне със същата бързина. Той се мяташе от страна на страна, но челюстите му винаги изоставаха, за да успеят да заловят лапата на пантерата. Само след пет замахвания, уоргът беше победен. Едното му око бе завинаги затворено, езикът му, наполовина разкъсан, висеше от устата и горната му челюст вече не беше на една линия с долната. Само наличието и на други цели го спаси от Гуенивар, защото когато се обърна и побягна откъдето беше дошъл, тя видя по-близка плячка и не го последва.

Дризт и Монтолио бяха изтласкали повечето от нападателите обратно зад каменната стена.

— Черна магия! — достигна до двамата общия вик на орките, а гласовете им звучаха отчаяно. Свирчо и другите бухали се хвърляха към тях с нарастваща ярост, пляскайки с криле неочаквано пред лицата им и пробождайки ги с човки или нокти, а после отново се издигаха в небето.

Поредният орк откри един от капаните, докато се опитваше да избяга. Той падна, крещейки и виейки, а стенанията му всяха ужас сред останалите.

— Не! — извика невярващо Роди МакГристъл. — Ти остави двамата да победят цялата ти войска! — Свирепият поглед на Граул се спря на якия мъж. — Можем да ги върнем! — добави той. — Ако те видят, войните ти ще се върнат в битката.

Преценката на планинеца не беше неоснователна. Ако в този момент Граул и Роди се бяха присъединили към разпръснатата войска, оцелелите орки, които бяха повече от 50, можеха да се прегрупират. А Дризт и Монтолио щяха да се окажат наистина в трудно положение, тъй като по-голямата част от капаните им бяха вече употребени. Но оркският крал беше забелязал на север още един потенциален проблем и реши, въпреки протестите на Роди, че старият мъж и мрачният елф просто не си струват усилието. Повечето от орките на бойното поле чуха най-новата опасност още преди да са я видели, защото Бластър и приятелите му бяха доста шумни. Най-голямото препятствие, което мечките срещнаха докато се врязваха в редиците им беше да намерят само една цел сред лудия им бяг. Те удряха орките, докато преминаваха край тях, после ги преследваха в горичката и отвъд нея, по целия път обратно към дупките им край реката. Беше усилен лов. Въздухът бе наситен с енергия и възбуда, а колко много обичаха да убиват орки игривите мечки!