Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Той беше! — заяви високо планинецът. — А сега елфът и пазителят се канят да тръгнат срещу всички вас. Трябва да ги смажете и то преди да дойдат тук и да го направят! Пазителят ще поведе своите животни и елфи, много, много елфи, а също и джуджета срещу Граул.

Споменаването на приятелите на Монтолио, особено на елфите и джуджетата, които орките на Граул мразеха повече от всичко друго на света, предизвика болезнен израз по всички лица и накара повечето от тях да се огледат нервно през рамо, сякаш очакват армията на пазителя да започне да ги обгражда.

Граул се вгледа в шамана.

— Онзи, Който Гледа трябва да благослови атаката — отвърна шаманът на мълчаливия му въпрос. — При новата луна! — Граул кимна, оркът в червено се извърна, призовавайки свитата си и се отдалечи, за да се подготви.

Граул бръкна в кесията си и извади шепа сребърни монети за Роди. Роди не му бе казал нещо, кого вече да не знае, но разказът му за заговора срещу оркското племе му осигури значителна подкрепа в опитите да се противопостави на по-висшия от него шаман срещу слепия пазител.

Роди взе мизерното заплащане, без да се оплаква, смятайки, че е постигнал целта си, и се обърна, за да си тръгне.

— Ти трябва остане — каза неочаквано Граул зад гърба му. По негово нареждане няколко орки препречиха пътя на планинеца. Роди погледна подозрително към Граул.

— Ти гост — обясни спокойно той. — Присъединиш към битка. — Всъщност Роди нямаше много голям избор.

Граул отпрати пазачите и се върна сам в пещерата си. Те само свиха рамене и се ухилиха един на друг, без да имат желание да се връщат при гостите на царя, особено при огромния сребрист вълк.

Когато Граул се върна на мястото си, той се обърна към другия си гост.

— Беше прав — каза на миниатюрния елф.

— Доста-съм-добър-в-събирането-на-информация — ухили се Тифанис и добави наум: „И в създаването на подходящи ситуации.“

В този момент куиклингът се мислеше за много умен, защото не само бе казал на Роди, че елфът е в долината на Монтолио, но и го бе свързал с цар Граул. Той знаеше, че Граул не обича слепия пазител, а присъствието на елфа щеше да му послужи за извинение, за да накара най-сетне шамана да благослови нападението.

— Ще помогне ли Кароак в битка? — попита Граул, поглеждайки подозрително към огромния и непредсказуем сребрист вълк.

— Разбира се — отвърна незабавно Тифанс. — И ние имаме интерес да видим тези врагове унищожени.

Разбирайки всяка разменена дума, Кароак се надигна и бавно излезе от пещерата. Пазачите на входа не се опитаха да го спрат.

— Кароак-ще-събере-уоргите — обясни Тифанис. — Могъщи-сили-ще-се-сберат-срещу-слепия-пазител. Твърде-дълго-беше-той-враг-на-Кароак.

Граул кимна и се замисли за идните седмици. Ако само можеше да се отърве и от пазителя, и от елфа, долината му щеше да е по-сигурна, отколкото беше много години преди идването на Монтолио. Пазителят рядко се занимаваше с орките лично, но Граул знаеше, че неговите животни — шпиони винаги предупреждаваха минаващите кервани. Владетелят на орките не можеше да си спомни последния път, когато неговите войни бяха хванали неподготвен керван, предпочитаният от тях начин. Ако пазителят го нямаше обаче…

През лятото, най-активният търговски сезон, който вече наближаваше, орките щяха да получат добра плячка.

Всичко, от което имаше нужда Граул сега, бе потвърждение от шамана, че Онзи, Който Гледа, богът на орките Едноокият Груумш, ще благослови атаката.

„Новата луна не е много далеч“ каза си Граул. След нея щеше да се отърве и от двамата си врагове.

— Изглеждаш разтревожен — каза Дризт на Монтолио, когато го видя до въжения мост на следващата сутрин. Свирчо стоеше на един клон над него.

Монтолио, зареян в мислите си, не му отговори веднага. Дризт не каза нищо. Сви рамене и се обърна, уважавайки уединението на пазителя, като извади ониксовата фигурка от джоба си.

— Гуенивар и аз ще отидем на кратък лов — обяви той през рамо — преди слънцето да се е издигнало твърде високо. После ще си почина, а пантерата ще прекара деня с теб.

Монтолио все още почти не чуваше елфа, но когато пазителят осъзна, че Дризт поставя ониксовата фигура на въжения мост, думите му станаха по-ясни и той се отърси от своето съзерцание.

— Чакай — каза той, протягайки ръка. — Остави пантерата да почива.

Дризт не го разбра.

— Гуенивар почива повече от ден — отвърна той.