Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Да бягам? — извика Монтолио. Той грабна най-близкото въже и се залюля, за да стигне до елфа. Свирчо се вкопчи в туниката му и се придвижи с него. — Да избягам от орките? Не ти ли казах, че орките са специалните ми неприятели? Нищо в целия свят не звучи по-сладко за мен, от звука на острие, порещо оркски търбух!

— Дали изобщо трябва да те тревожа с напомняне за численото превъзходство? — каза Дризт, усмихвайки се въпреки опасенията си.

— Напомни го на Граул! — засмя се Монтолио. — Дъртият орк си е загубил ума или е постигнал неподозирани висоти на бойния дух, за да идва тук при толкова очевидно превъзходство!!

Единственият отговор на Дризт, единственият възможен отговор на това нечувано твърдение, беше да избухне в смях.

— Но — продължи Монтолио, — ще се обзаложа на кофа пресни пъстърви и три добри жребци, че старият Граул няма да дойде да се бие. Той ще остане сред дърветата да наблюдава и ще чупи дебелите си ръце. А когато ги разгромим и отблъснем, той ще е първият, който ще побегне! Никога не е имал куража да участва в истинска битка, особено откакто стана крал. Създал си е твърде много удобства, предполагам, за да ги загуби. Е добре, ние ще укротим малко заплахите му!

Дризт отново не можеше да намери отговор, както не можеше да спре да се смее на абсурдността на ситуацията.

— Иди да си починеш — каза Монтолио, почесвайки наболата по бузата си брада и се обърна, за да дообмисли обстановката. — Аз ще направя някои приготовления — ще бъдеш удивен, обещавам ти и ще те събудя след няколко часа.

Последното мърморене, което елфът чу, докато се увиваше в одеялото си в тъмната дупка, постави всичко на мястото му.

— Да, Свирчо, чакам това вече дълго време — каза Монтолио развълнувано и Дризт не се съмняваше в нито една негова дума.

За Келиндил и неговия елфически род това беше спокойна пролет. Те бяха номади, скитащи се из областта и намиращи подслон навсякъде, където успеят — по дървета и пещери. Обичаха широкия свят, танцуваха под звездите, пееха с мелодията на буйните планински потоци, ловяха елени и диви глигани в гъстите гори на планините.

Келиндил разпозна ужаса — рядко срещана емоция сред безгрижната група — върху лицето на своя братовчед, веднага след като елфът влезе в лагера късно една вечер. Всички се събраха около него.

— Орките се раздвижват — обясни той.

— Граул е открил керван? — предположи Келиндил.

Братовчед му поклати глава, изглеждаше смутен.

— Твърде рано е за търговците — отвърна той. — Граул има предвид друга плячка.

— Долината — извикаха в един глас няколко елфи. Цялата група се обърна към Келиндил, очевидно зачитайки отговорната позиция на елфа.

— Не вярвам, че мрачния елф е в съюз с Граул — отговори Келиндил на неизречения въпрос. — С всички свои съгледвачи Монтолио би трябвало да знае това. Ако елфът е приятел на пазителя, тогава той не ни е враг.

— Долината е на много мили оттук — възрази един от другите. — Ако искаме да научим повече за надигането на оркския крал и да пристигнем навреме, за да помогнем на стария пазител, трябва да тръгнем веднага.

Скитащите елфи събраха всичко необходимо за път, най-вече своите големи дълги лъкове и допълнителни стрели. Само след няколко минути, те вече бяха тръгнали, бягайки през горите и напряко през планинските пътеки, не по-шумни от нежен вятър.

Дризт се събуди рано следобеда от изумителна гледка. Денят бе притъмнял от сивите облаци, но за него все още изглеждаше ярък, когато изпълзя от дупката си и се протегна. Високо над себе си видя пазителя, пълзящ по върха на огромен тънък бор. Любопитството му се превърна в ужас, когато Монтолио, виейки като вълк, скочи с разперени ръце и крака от дървото.

Той беше надянал въжени ремъци, прикрепени към тънкия ствол на бора. Когато скочи, тежестта му наклони дървото и той леко се приземи, превивайки го почти на две. Веднага след като докосна земята, той се изправи бързо и нави въжетата около корените на дървото.

Докато сцената се развиваше пред очите на Дризт, той осъзна, че още няколко бора бяха наклонени по този начин — всичките сочеха на запад и всички свързани с корените си. Докато внимателно проправяше пътя си към Монтолио, той мина край нещо като гнездо — няколко опънати струни и едно ужасно въже, снабдено с дузина или повече двуостри ножове, завързани за него. Когато капанът щракнеше и дървото отскочеше назад, същото щеше да направи и въжето за зла беда всяко създание, стоящо край него.