Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Гуенивар се следва Миелики.

— Откъде знаеш? — заяде се Дризт, който започваше да се смущава. Нямаше нищо против предположенията на Монтолио за него самия, но не бе съгласен с подобно отношение към пантерата. За Дризт Гуенивар изглеждаше някак над всички богове и следването им.

— Откъде знам? — повтори невярващо Монтолио. — Котката ми каза, разбира се! Гуенивар е същността на пантерата, създание от царството на Миелики.

— Гуенивар не се нуждае от твоите определения — тросна му се Дризт ядосано и рязко се премести, за да седне отново до него.

— Разбира се, че не — съгласи се той. — Но това не променя фактите. Ти не разбираш, Дризт До’Урден. Ти си израснал с извращенията на едно божество.

— А твоето е истинското, така ли? — попита саркастично Дризт.

— Те всички са истински и страхувам се, всички са едно — отвърна Монтолио. А Дризт трябваше да се съгласи с констатацията му: той наистина не разбираше.

— Ти мислиш божествата за външни създания — опита се да му обясни старият човек. — Виждаш ги като физически същества, опитващи се да контролират твоите действия за собствените си цели и така ти, в своята упорита независимост, им се противиш. Но аз ти казвам, че божествата са вътре в нас, независимо дали човек ги приема за свои или не. Ти си следвал Миелики през целия си живот, Дризт. Но просто не си имал име, с което да я наречеш.

Неочаквано скептицизмът на Дризт бе заменен от интерес.

— Какво почувства, когато за първи път напусна Подземния мрак? — попита го Монтолио. — Какво ти каза сърцето ти, когато за първи път погледна към слънцето или звездите, или зелените гори?

Дризт си припомни този далечен ден, когато той и неговият патрул бяха напуснали Подземния мрак, за да нападнат една група светли елфи. Това бяха болезнени спомени, но сред тях мъждукаше едно чувство на спокойствие, един спомен за прекрасното въодушевление при усещането на вятъра и мириса на младите цветя.

— И как си говорил с Бластър? — продължи Монтолио. — Да споделяш пещера с тази мечка съвсем не е лесна задача! Независимо дали го приемаш или не, ти носиш сърце на пазител. А сърцето на пазителя е сърце на Миелики.

Това заключение отново пробуди съмненията на Дризт.

— И какво изисква твоята богиня? — попита той. Гневът се бе върнал в гласа му. Канеше се да се изправи отново, но Монтолио го плесна с ръка през краката и го принуди да седне.

— Изисква? — Пазителят се разсмя. — Аз не съм мисионер, разпространяващ красиви думи и налагащ правила за добро поведение! Не ти ли казах току-що, че божествата са вътре в нас. Аз ти предлагам име за твоето, това е всичко и един идеал за лично поведение, пример, който можеш да следваш дори във време, когато се отклоняваш от онова, което е истинско. — С тези думи Монтолио хвана клона и Дризт го последва.

Елфът обмисляше думите на пазителя дълго след това. Той не успя да спи същия ден, макар че остана в своята дупка, за да мисли.

— Бих искал да знам повече за твоята… нашата… богиня — призна Дризт следващата нощ, когато намери Монтолио да приготвя вечерята.

— А аз бих искал да те науча — отвърна му той.

Хиляди редици от жълти, кървясали очи наблюдаваха едрия мъж, докато той проправяше пътя си през лагера, държейки своето жълто куче близо до себе си. Роди не обичаше да идва тук, в укреплението на краля на орките Граул, но този път нямаше никакви намерения да остави елфа да се измъкне. Роди си бе имал работа с Граул няколко пъти през последните години. Оркският владетел с многобройните си съгледвачи в дивите планини бе доказал своето безценно, макар и много скъпо, съюзничество при преследването на награди.

Няколко едри орка пресякоха пътя на Роди, избутваха го и разяриха кучето. Роди благоразумно го укроти, макар че той също искаше да се нахвърли върху смрадливите създания. Повтаряха същата игра всеки път, когато дойдеше — блъскаха го, плюеха го, правеха всичко, за да го предизвикат да се бие. Орките бяха винаги дръзки, когато превъзхождаха противника си с хиляда към едно.

Цялата група се понесе след МакГристъл и го последва отблизо, докато той измина последните 50 ярда нагоре по стръмния склон до входа на Грауловата пещера. Оттам изскочиха два големи орка, размахвайки копия, за да препречат пътя на нахалника.

— Защо си дошъл? — попита единият от тях на родния си език.

Другият държеше ръката си протегната, като че ли очакваше да му се плати.

— Този път няма да плащам — заяви Роди, имитирайки идеално техния диалект. — Този път Граул ще ми плати!