Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Бях усетил дъха на драконите, копията на орките, гнева на злите хора и алчността на онези, които съсипваха земята заради собствената си печалба — отговори той. — Нито едно от тези неща не ме нарани толкова много, колкото съжалението. Дори далекогледите ми спътници, които се бяха сражавали заедно с мен толкова много пъти ме съжаляваха. Дори ти.

— Аз не… — опита се да го прекъсне Дризт.

— Ти наистина ме съжаляваше — натърти Монтолио. — В нашата битка ти смяташе себе си за по-добър. Ето защо загуби! Силата на всеки войн е мъдростта, Дризт! Войнът разбира себе си, своите врагове и приятелите си. Ти ме смяташе за сакат, иначе никога нямаше да предприемеш маневрата с прескачането. Но аз те разбирах и предвиждах това движение. — Лицето му неочаквано се озари от лукава усмивка. — Главата ти все още ли те боли?

— Да — призна Дризт, разтривайки натъртеното място, — макар че мислите ми изглеждат прояснени.

— Колкото до първоначалния ти въпрос — продължи Монтолио, доволен от направената забележка, — няма нищо изключително в слуха ми или в някое от другите ми сетива. Аз просто обръщам повече внимание на това, което ми казват те от повечето хора и те ме ръководят доста добре, както вече си разбрал. Наистина, първоначално аз също не подозирах за собствените си възможности и ти си прав в предположението си защо дойдох тук. Без очите си се смятах за мъртъв и исках да умра тук, в тази долина, която бях открил и обикнал при по-ранните си пътувания.

Може би се дължи на Миелики, Повелителката на горите, макар че по-вероятно е на Граул, един толкова близък враг, но не след дълго промених намеренията си. Тук аз намерих цел, сам и осакатен — защото през онези първи дни аз бях сакат. Тази цел придаде нов смисъла в живота ми, а това от своя страна ме накара да осмисля отново своите ограничения. Сега съм стар и изморен, и сляп. Ако бях умрял преди пет години, както възнамерявах, щях да умра без животът ми да бъде завършен. И никога нямаше да разбера колко далеч мога да стигна. Само в нещастието, каквото Монтолио ДеБруши никога не си бе представял, успях да опозная себе си и своята богиня толкова добре.

Монтолио спря, за да прецени влиянието на думите си върху Дризт. Той чу, че елфът се размърда при споменаването на богинята и прецени, че това движение се дължи на неудобство. В очакване да разгадае това откритие, Монтолио бръкна под ризницата и туниката си и извади медальон, оформен като глава на еднорог.

— Не е ли красив? — попита многозначително той.

Дризт се подвоуми. Еднорогът беше изработен прекрасно и беше чудесен, но значението, което можеше да има, не се нравеше много на елфа. В Мензоберанзан той бе станал свидетел на безумието от следването на заповедите на божествата и изобщо не бе харесал видяното.

— Кое е твоето божество, мрачен елфе? — попита го Монтолио. През всички седмици, в които двамата бяха заедно, те никога не бяха обсъждали религията си.

— Нямам божество — отвърна дръзко Дризт — и не искам да имам.

Сега беше ред на Монтолио да замлъкне.

Дризт стана и направи няколко крачки.

— Моите събратя се подчиняваха на Лот — започна той. — Дори и да не е причината за злината им, тя със сигурност насърчава тяхното коварство, както прави Груумш с орките и както другите богове правят с другите хора. Да се следват боговете е безумие. Вместо това, аз ще следвам сърцето си.

Леката усмивка на Монтолио намали въздействието от думите на Дризт.

— Ти имаш свое божество, Дризт До’Урден — каза той.

— Моето сърце е моето божество — заяви Дризт, обръщайки се към него.

— Както и моето.

— Но ти нарече твоята богиня Миелики — възрази Дризт.

— А ти още не си намерил име на твоето божество — отвърна му Монтолио. — Това не означава, че нямаш божество. Твоето божество е твоето сърце, а какво ти казва то?

— Не знам — отвърна Дризт, след като обсъди притеснителния въпрос.

— Помисли тогава! — извика Монтолио. — Какво ти казаха инстинктите ти за гнолите или за фермерите в Малдобар? Лот не е твое божество, поне това е сигурно. Тогава какъв бог или богиня отговаря на онова, което е в сърцето на Дризт До’Урден?

Монтолио почти можеше да чуе как Дризт свива рамене.

— Ти не знаеш? — попита старият пазител. — Но аз знам.

— Въобразяваш си твърде много — отвърна Дризт все още неубеден.

— Наблюдавам твърде много — каза Монтолио със смях. — Близка ли ти е Гуенивар по сърце?

— Никога не съм се съмнявал в този факт — отвърна честно Дризт.