Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Знаех го още преди да дойдеш тук — отвърна той. — Честно казано, отначало наистина се чудех ти ли си го направил.

— Не съм — каза Дризт.

Монтолио кимна отново.

Настъпи моментът Дризт да попълни празнините в разказа за своите първи няколко месеца на Повърхността. Цялата вина отново се стовари върху него, когато си припомни битката с гнолите и болката отново го завладя, предизвикана от думата „Дризит“, когато разказа за Тисълдаун. Монтолио разпозна бързия елфид като куиклинг, но не знаеше как да обясни гигантския гоблин и вълчеподобното създание, с което Дризт се бе борил в пещерата.

— Добре си сторил, че си убил гнолите — каза Монтолио, когато Дризт приключи. — Освободи се от вината си за това и я остави да потъне в нищото.

— Как можех да зная? — зачуди се искрено Дризт. — Цялото ми знание произхождаше от Мензоберанзан и все още не бях отсял истината от лъжите.

— Било е доста объркващо пътуване — отвърна му старият мъж и искрената му усмивка значително стопи напрежението. — Ела, нека ти разкажа за расите и защо твоите ятагани са въздали справедливост, когато са посекли гнолите.

Като пазител Монтолио бе посветил живота си на безкрайната борба на добрите раси — хора, светли елфи, джуджета, гноми и полуръстове срещу лошите гоблиноиди и гигантоподобни, които живееха, само за да разрушават.

— Орките са ми особено противни — обясни Монтолио. — Така че сега аз си правя труда да хвърлям по едно око — бухалово око — върху Граул и смрадливия му род.

Едва тогава Дризт видя нещата в истинската им светлина. Завладя го спокойствие, защото инстинктите му се бяха оказали верни и можеше, поне за малко и поне отчасти, да се освободи от вината си.

— А какво ще кажеш за ловеца на глави и другите като него? — попита той. — Изглежда той не пасва много добре на твоята класификация.

— Има добри и лоши представители във всяка раса — продължи да обяснява Монтолио. — Аз ти говоря само в общи линии и нямам никакво съмнение, че в общи линии гоблиноидите и гигантоподобните са зли!

— Как можем да сме сигурни? — притисна го Дризт.

— Просто наблюдавай децата — отвърна Монтолио. Той продължи да обяснява не толкова съществените разлики между децата на добрите раси и децата на лошите раси. Дризт го чуваше, но някак отдалеч, и не се нуждаеше от повече детайли. Разликата винаги се забелязваше при децата. Дризт се почувства по-добре, мислейки за действията си срещу гнолите, щом си спомни как децата на Тисълдаун си играеха. После си припомни, че в Мензоберанзан, който му изглеждаше съвсем близо, но и отдалечен на хиляди години, баща му също беше изразил подобни схващания. „Дали всички деца са зли?“, чудеше се Закнафейн и през всеки миг от обречения си живот беше преследван от писъците на умиращите деца от благородно потекло, заловени при борбите между враждуващите семейства.

Когато Монтолио приключи, настъпи мълчание. Двамата приятели имаха нужда от време, за да осмислят многобройните откровения през този ден. Монтолио знаеше, че Дризт е утешен, когато елфът съвсем неочаквано се обърна към него, усмихна се широко и внезапно смени трудната тема.

— Муши? — попита го той, повтаряйки името, което МакГристъл бе употребил за Монтолио.

— Монтолио ДеБруши — изкикоти се старият пазител, като намигна гротескно на Дризт. — Муши, за приятелите и за онези като МакГристъл, които не могат да се справят с по-сложни думи от шиш, мечка или убивам!

— Муши — промърмори Дризт, забавлявайки се за сметка на Монтолио.

— Нямаш ли си работа, Дризит? — сопна му се той.

Дризт кимна и се отдалечи развеселен. Този път звученето на „Дризит“ не го засегна толкова много.

— Пещерата Моруеме — вайкаше се Роди. — Проклетата пещера Моруеме! — в следващия момент един малък елф седна върху коня му, зяпайки вцепенения ловец на глави в лицето. Тифанис бе подслушал разговора в горичката на Монтолио и прокле късмета си, когато пазителят успя да отклони Роди. Ако той можеше да хване Дризт, представи си куиклингът, и двамата вече можеха да са напуснали живота му, факт, който не го притесняваше особено.

— Сигурен-ли-си, че-не-си-точно-толкова-глупав, колкото-смята-старият-мъж? — изтърси той.

— Тук! — извика Роди, замахвайки несръчно към елфида, който почти успя да падне, но се овладя и се покатери на коня, за да седне зад него. — Какво в името на Деветте Пъкъла си ти? — изрева ловеца на глави. — Стой на едно място!

— Аз съм приятел — отвърна Тифанис толкова бавно, колкото можеше.