Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Дризт не можеше да повярва, че обикновено толкова търпеливият и спокоен Монтолио го бе поставил пред такъв избор. Първата реакция на елфа бе да се отдръпне, да изгради стена от гняв срещу предположението на стария човек и да запази онова, което смяташе за лично. Но след като моментът отмина и Дризт преодоля първоначалната си изненада, след като отдели време да прецени разсъжденията на Монтолио, той разбра една основна истина, която оправдаваше неговото мнение: той и Монтолио наистина бяха станали приятели, най-вече заради усилията на пазителя.

Монтолио искаше Дризт да сподели миналото си с него, за да може да разбере и да утеши новия си приятел.

— Чувал ли си за Мензоберанзан, градът, където съм роден, градът на моята раса? — попита елфът меко. Дори споменаването на името му причиняваше болка. — А чувал ли си за пътищата на моите събратя или за повелите на Кралицата на Паяците?

Гласът на Монтолио бе сериозен, когато му отговори:

— Разкажи ми за всичко това, моля те.

Дризт кимна. Монтолио усети движението, макар че не можеше да го види — и се облегна на дървото. Елфът се загледа в луната, но всъщност се вглеждаше в миналото си. Умът му се зарея обратно през приключенията, които бе преживял, обратно по целия път до Мензоберанзан, до Академията и до дома До’Урден. Задържа мислите си там за малко, припомняйки си сложната структура на семейния живот при мрачните елфи и така обичаната простота на времето, прекарано в тренировки със Закнафейн.

Монтолио чакаше търпеливо, досещайки се, че Дризт търси място, откъдето да започне. По това, което бе научил от забележките му, животът на елфа беше изпълнен с приключения и бурни моменти, а Монтолио знаеше, че на Дризт, чиито знания по общото наречие бяха още ограничени, нямаше да му е лесно да разкаже всичко точно. Също и заради товара, вината и тъгата, които елфът очевидно таеше, той подозираше, че Дризт може да се разколебае.

— Роден съм във важен ден в историята на моето семейство — започна най-сетне Дризт. — Денят, в който домът До’Урден унищожи дома Де’Вир.

— Унищожи?

— Изкла всички — обясни Дризт. Слепите очи на Монтолио не изразяваха нищо, но на лицето му ясно се бе изписало отвращение, както и бе очаквал елфът. Дризт искаше спътника му да разбере ужасните дълбини на обществото на мрачните елфи, така че добави услужливо: — И също на този ден брат ми Дайнин заби меча си в сърцето на другия ни брат, Налфейн.

Тръпки полазиха по гръбнака на Монтолио и той тръсна глава. Разбираше, че това е само началото от истината за товара, който измъчваше Дризт.

— Това са методите на мрачните елфи — каза преднамерено спокойно Дризт, опитвайки се да обясни отношението на събратята си към убийството. — В Мензоберанзан съществува строга йерархия. За да се издигнеш в нея, за да придобиеш по-високо положение, ти просто трябва да елиминираш стоящите над теб.

Лекото потрепване в гласа му издаде Дризт. Монтолио напълно разбираше, че той не приема злите действия на събратята си и никога не ги бе приемал.

Дирзт продължи с разказа си, описвайки му подробно и точно повече от четирийсетте години, които бе прекарал в Подземния мрак. Разказа му за дните, под строгото настойничество на Виерна, преминали в безкрайно чистене на параклиса на дома и в овладяване на вродените му умения и място в обществото на елфите. Отдели много време, за да обясни на Монтолио тази странна социална структура, йерархията, основана на строгите рангове и лицемерието на елфическия „закон“ — просто жестока фасада, прикриваща един град на абсолютен хаос. Монтолио изтръпна, когато чу за войните между семействата. Бруталните конфликти, които не позволяваха на нито един благородник да оцелее, дори на децата. Монтолио изтръпна дори повече, когато Дризт му разказа за елфическото „правосъдие“, за разрушаването на дома, който се бе провалил в опита си да премахне друго семейство.

Разказът му смекчи суровостта си, когато елфът стигна до времето, прекарано с баща му Закнафейн, неговия най-скъп приятел. Разбира се, най-щастливите спомени на Дризт бяха само кратка отсрочка, прелюдия към ужаса от смъртта на Закнафейн.

— Майка ми уби моят баща — обясни хладнокръвно Дризт, но болката му беше очевидна, — принесе го в жертва на Лот заради моите престъпления, после съживи трупа му и го изпрати след мен, за да ме убие, за да ме накаже заради това, че измених на семейството си и на Кралицата на Паяците.

Отне му малко време, за да поднови историята, но когато го направи, той отново говореше правдиво, дори разкриваше собствените си провали в онези дни на самота сред пустошта на Подземния мрак.