Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Скоро Дризт разбра, че не може да победи. Помисли си дали да не измести боя извън зоната на заклинанието, но после неочаквано ситуацията се промени, тъй като действието му изтече и тъмнината изчезна. Смятайки, че играта е свършила, Дризт отстъпи няколко крачки назад, напипвайки пътя си с крака до стърчащия корен на някакво дърво.

Монтолио се извърна към противника си с любопитство, без да променя позицията си, после го последва — бавно и неумолимо.

Дризт смяташе, че постъпва много хитро, като скочи и прелетя стремително над него с намерение да се завърти зад гърба му и да го нападне от едната или другата страна, докато обърканият човек е още дезориентиран. Само че, не стана така, както очакваше. Щитът на Монтолио срещна лицето на елфа, докато той бе по средата на маневрата си. Дризт изстена и падна тежко на земята. Когато се отърси от замайването, той осъзна, че Монтолио седи удобно на гърба му, а мечът му почива върху раменете на Дризт.

— Как… — започна той.

Гласът на човека беше по-остър, отколкото елфът никога го бе чувал.

— Ти ме подцени, елфе. Възприемаш ме като сляп и безпомощен. Никога не го прави отново!

За един кратък миг Дризт искрено се зачуди дали Монтолио не възнамерява да го убие — толкова ядосано звучеше. Той знаеше, че неговото снизхождение го е наранило и разбра, че Монтолио ДеБруши, толкова уверен и способен, може сам да стои на старите си крака. За първи път, откакто го бе срещнал, Дризт осъзна колко болезнено трябваше да е било за него да загуби зрението си. Какво ли още бе загубил той, зачуди се елфът?

— Толкова е очевидно — каза Монтолио след кратко мълчание. Гласът му отново бе омекнал. — Нападнах отдолу.

— Очевидно е, само ако усетиш, че магията за тъмнина е свършила — отвърна Дризт, чудейки се колко точно е увредено зрението на Монтолио. — Никога не бих предприел тази маневра в тъмнината, без зрение, което да ме води, а как един слепец може да знае, че заклинанието е свършило?

— Ти ми кажи! — сопна се Монтолио, без да помръдне, за да освободи гърба на Дризт. — С мислене! Неочакваното разместване на краката ти, направено твърде леко, за да е в абсолютна тъмнина, и въздишката ти, елфе! Тя изрази облекчението ти, защото в този миг вече знаеше, че не можеш да ме надвиеш без зрението си.

Монтолио стана от Дризт, но елфът остана проснат, обмисляйки обяснението. Той осъзна колко малко знае за своя спътник, колко много бе предполагал в момент, където човекът бе разсъждавал.

— Е, хайде, идвай — подвикна му Монтолио. — Първият урок за тази вечер приключи. Беше ценен, но има и други неща, които трябва да свършим.

— Каза, че ще мога да поспя — напомни му Дризт.

— Мислех, че си по-опитен — отвърна му незабавно Монтолио, подсмихвайки се на позата, която елфът бе заел.

Докато Дризт жадно усвояваше многобройните уроци, които пазителят му предаде същата нощ и през следващите дни, старият човек също събираше информация за него. Работата им бе свързана най-вече с настоящето. Монтолио учеше Дризт на всичко за света и как да оцелява в него. И неизменно единият или другият, обикновено Дризт, изпускаше по някой коментар за миналото си. Това се превърна почти в игра за тях — споменаването на някое старо събитие, повече, за да зърне удивлението на другия, отколкото да направи уместна забележка. Монтолио знаеше няколко забавни истории от многобройните си години на странстване, приказки за храбри битки срещу гоблините и смеховити шеги, които обикновено сериозният войн изиграваше със завидно майсторство. Дризт споменаваше миналото си с известни опасения, но разказите му за Мензоберанзан, за злокобната и зловредна Академия и за жестоките задкулисни борби между отделните домове далеч надхвърляха всичко, което Монтолио някога си бе представял.

Но колкото и страховити да бяха разказите на Дризт, Монтолио знаеше, че той премълчава нещо, че носи на плещите си някакво ужасно бреме. Първоначално пазителят не го притискаше. Той запази търпението си, доволен, че двамата споделяха еднакви принципи и, че успя да допринесе за рязкото подобряване на бойните умения на елфа, заедно с начина му на възприемане на света.

Една нощ под сребърната светлина на луната Дризт и Монтолио почиваха в дървените столове, които пазителят бе изработил от клоните на едно вечнозелено растение. Яркостта на луната, която ту се скриваше, ту изплуваше от бързите, разкъсани облаци, очароваше елфа.

Монтолио не можеше да види луната, но старият човек също се наслаждаваше на свежата нощ, а Гуенивар удобно се бе настанила върху краката му. Той разсеяно зарови ръка в дебелата козина на мускулестия врат на пантерата и се заслуша в многобройните звуци, носени от ветреца, в бъбренето на хиляди създания, които елфът дори не забелязваше, макар че слухът му бе по-добър от този неговия. Понякога Монтолио се подсмихваше, когато чуваше домашна мишка да цвърчи ядосано на бухала, който вероятно бе прекъснал храненето й и я бе принудила да се върне в дупката си.