Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— По същия начин, както ти успокои Гуенивар, когато я срещна за първи път — предположи накрая той.

Усмивчицата на Монтолио подсказа на Дризт, че старият човек разбира нещата по-добре от него.

— Сърце на пазител — прошепна той, докато се извръщаше.

Със своя изключителен слух Дризт чу коментара му, но не го разбра напълно.

Елфът напредваше все по-бързо в уроците. Сега Монтолио се концентрира върху живота около тях, животните и растенията. Той показа на Дризт как да събира храна и как да разпознава настроенията на животните просто като наблюдава движенията им. Първото истинско изпитание дойде скоро след това, когато Дризт, докато претърсваше боровинковите храсти, намери вход в една малка дупка и бе нападнат от разгневен язовец.

Хутър, който се рееше високо в небето, издаде серия от крясъци, за да предупреди Монтолио и първия порив на пазителя бе да отиде и да помогне на своя приятел. Язовците бяха вероятно най-злобните животни в околността, по-злобни дори от орките, и гневът им пламваше по-бързо и от този на Бластър. А и бяха доста нападателно настроени към неприятелите си без значение колко големи са те. Монтолио обаче, остана на мястото си, вслушвайки се в продължителните описания, които Хутър му даваше.

Първата реакция на Дризт накара ръката му да посегне към камата. Язовецът се надигна и оголи опасните си зъби и нокти, като съскаше и се оплакваше ядосано.

Дризт се отдръпна назад, дори прибра камата обратно в канията. Неочаквано той видя срещата през погледа на язовеца и знаеше, че животното се чувства изключително застрашено. По някакъв начин Дризт разбра, че язовецът бе избрал тази дупка като място, в което да отгледа малките си, които скоро трябваше да се родят.

Той изглеждаше разтревожен от бавните движения на елфа. Вече в напреднала бременност бъдещата майка не искаше да се бие и Дризт внимателно пусна клона обратно на мястото му, за да закрие дупката. Язовецът се отпусна на четирите си лапи, подуши въздуха, така че да запомни миризмата на елфа и се върна обратно в дупката си.

Когато Дризт се върна при пазителя, откри Монтолио да се усмихва и да пляска:

— Дори за един пазител щеше да е трудно да успокои раздразнен язовец — обясни му той.

— Язовецът чакаше малки — отвърна Дризт. — И тя не искаше да се бие, както и аз.

— Как разбра това? — попита Монтолио, макар да не се съмняваше в думите му.

Дризт започна да отговаря, после разбра, че не може. Той погледна безпомощно назад към боровинковия храст, а после и към пазителя.

Монтолио се разсмя високо и се върна към работата си. Той, който следваше повелите на богинята Миелики от толкова много години, знаеше какво се бе случило.

— Язовецът можеше добре да те издере — каза му той иронично, когато Дризт се приближи.

— Тя беше бременна — напомни му елфът — и не беше голям враг.

Монтолио се разсмя подигравателно.

— Не беше голям? — повтори той. — Вярвай ми, Дризт, по-добре е да си имаш работа с Бластър, отколкото с майка — язовец.

В отговор Дризт само сви рамене, защото нямаше други аргументи.

— Наистина ли вярваш, че този малък нож щеше да ти осигури защита срещу нея? — попита пазителят, който не искаше спорът им да променя посоката си.

Дризт погледна камата, която беше взел от куиклинга. И отново не възрази. Ножът наистина беше малък. Той се засмя.

— Боя се, че това е всичко, което имам.

— Ще помислим за това — обеща пазителят и не каза нищо повече.

При цялото си търпение и увереност, Монтолио познаваше добре опасностите на дивия планински регион.

Пазителят бе започнал да вярва на Дризт безрезервно.

Монтолио събуди Дризт малко преди залез-слънце и поведе елфа към едно дебело дърво в северния край на горичката. В основата му имаше голяма дупка, почти колкото пещера, която бе умело прикрита с храсти и одеяло в цвят, наподобяващ ствола на дървото. Когато Монтолио го отметна настрани, Дризт разбра защо бе цялата тайнственост.

— Оръжия? — попита удивено елфът.

— Мечтаеше за ятаган — отвърна му Монтолио, припомняйки си оръжието, което Дризт бе счупил в каменния великан. — Тук имам един наистина добър.

Той пропълзя в дупката, порови в нея и след малко изпълзя обратно с едно красиво, извито острие. Дризт се приближи към отвора, за да разгледа великолепното изложение, докато пазителят се измъкваше от нея. Монтолио притежаваше огромно разнообразие от оръжия — от инкрустирани ками до огромни брадви и арбалети — малки и големи, всички изблъскани и грижливо съхранявани. Облегнато на гърба на пещерата, върху дънера на огромното дърво, имаше и едно голямо копие с дълга метална дръжка с остри шипове. Острието му беше дълго повече от три метра с дълъг, заострен край и два по-малки шипа, стърчащи на малко разстояние от него.