Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Кога? Как? — попита елфът, без да знае откъде да започне.

Ако Дризт го бе объркал предишните месеци, сега светлият елф бе напълно шашардисан.

— Преди седмица — отвърна другият елф. — Не знам как се станало, но сега мрачният елф се разхожда из горичката на Монтолио свободно със своята пантера.

— Монтолио…

Другият елф прекъсна Келиндил, предусещайки какво ще го попита.

— Монтолио е невредим и контролира положението — увери го той. — Изглежда той е приютил елфа по собствено желание и сега изглежда старият пазител учи мрачния елф на Общото наречие.

— Удивително — беше всичко, което успя да каже Келиндил.

— Можем да установим наблюдение над горичката — предложи другият елф. — Ако се страхуваш за сигурността на пазителя…

— Не — отвърна Келиндил. — Не, елфът за пореден път доказа, че не ни е враг. Подозирах приятелските му намерения откакто го срещнахме край Малдобар. Сега съм доволен. Нека се занимаваме със собствената си работа и да оставим елфа и пазителя да вършат своята.

Другият елф кимна в съгласие, но малкото създание, което също слушаше извън палатката на Келиндил, не беше така сигурно.

Тифанис пристигна в лагера на елфите през нощта, за да краде храна и други неща, които да направят живота му по-удобен. Куиклингът бе чул за мрачния елф преди няколко дни, когато елфите възобновиха търсенето му. Той изпитваше голяма болка, откакто подслушваше разговорите им, любопитен къде е онзи, който бе убил Улгулу и Кемпфана.

Тифанис тръсна силно главата с клепналите си уши.

— Да-опустее-денят, в-който-се-е-върнал-този! — прошепна той, което прозвуча като жужене на разгневена пчела.

После избяга, а малките му крачета почти не докосваха земята. Тифанис бе установил нова връзка през месеците след смъртта на Улгулу, бе намерил нов могъщ съюзник, който не искаше да загуби.

Само след минути той стигна при Кароак, огромният сребрист зимен вълк, на високия връх, който наричаха дом.

— Елфът-е-с-пазителя — издекламира той и кучеподобния звяр изглежда го разбра. — Пази-се-от-този, казвам-ти! Точно-той-уби-моя-предишен-господар. Мъртъв!

Кароак погледна към ширналата се под него планина, която водеше до горичката на Монтолио. Зимният вълк познаваше мястото добре и знаеше, че трябва да го избягва. Монтолио ДеБруши беше приятел с всички видове животни, но зимните вълци бяха повече чудовища, отколкото животни и не бяха негови приятели.

Тифанис също погледна в тази посока, разтревожен, че пак може да му се наложи да се срещне с подлия елф. Само мисълта за подобна среща предизвикваше главоболие у мъничкия елфид, а и синините отплува все още не бяха напълно минали.

Зимата премина в пролет през следващите няколко седмици, а Дризт и Монтолио се сближиха. Общото наречие на региона не беше много различно от гоблиновия език, с повече промени в интонацията, отколкото като разлика в определени думи и Дризт бързо напредваше в него, като дори започна да се учи да чете и пише. Монтолио се оказа добър учител и към третата седмица той говореше на елфа основно на Общото наречие и се мръщеше, когато Дризт се връщаше към употребата на гоблиновия.

За Дризт това беше време на забавление, лесен живот и споделени удоволствия. Колекцията от книги на Монтолио беше голяма и елфът откри, че е увлечен от приключенията на въображението, в драконови леговища и в описанията на големи битки. Всяко негово съмнение отдавна се бе изпарило, както и съмненията на Монтолио. Подслонът сред дърветата наистина бе замък и старият човек бе най-добрият домакин, който Дризт бе познавал някога.

Елфът научи още много неща за Монтолио по време на първите седмици в горичката и практически уроци, които щяха да му служат през останалата част от живота му. Монтолио потвърди подозренията на Дризт за сезонните промени на времето и дори го научи как да предвижда времето за кратки периоди, наблюдавайки животните, небето и вятъра.

Дризт напредваше бързо и в тази наука, както Монтолио знаеше, че ще стане. Пазителят никога не би повярвал, ако не го бе видял лично, но този необикновен мрачен елф притежаваше поведение на светъл елф, а може би дори сърце на пазител.

— Как успокои мечката? — попита го той един ден, въпрос, който го измъчваше непрестанно от първия ден, в който бе научил, че елфът споделя пещерата на Бластър.

Дризт не знаеше как да отговори, защото още не разбираше какво се бе случило по време на тази среща.