Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Бухалът, забелязвайки движение, започна да буха и диво връхлетя, но за стария човек бе твърде късно. Гуенивар се прокрадваше към него иззад завоя и се приближи с лекота с няколко скока, със свити назад уши и оголени зъби.

Изглежда несъзнаващ опасността, стария човек завърши мисълта си.

— Сега си мой пленник.

Гуенивар издаде ниско, гърлено ръмжене и елфът се усмихна широко.

— Мисля, че не съм — отвърна той.

— Твой приятел? — попита спокойно човекът.

— Гуенивар — обясни Дризт.

— Голяма котка?

— О, да — отвърна елфът.

Човекът отпусна тетивата и остави стрелата да се плъзне на земята. Той затвори очи, наклони глава назад и изглежда потъна в себе си. Миг по-късно Дризт забеляза, че ушите на Гуенивар неочаквано се изправиха и елфът разбра, че странният човек по някакъв начин бе установил телепатична връзка с пантерата.

— Добра котка е — каза малко по-късно мъжът.

Гуенивар се подаде иззад скалата и накара бухалът да се разлети наоколо панически, и небрежно мина край стария човек, заставайки до Дризт. Очевидно пантерата се бе отказала от всичките си притеснения, че той беше враг.

Дризт помисли, че действията и са любопитни, сравнявайки ги с постигнатото от него емпатично съгласие с мечката в пещерата през зимата.

— Добра котка — каза отново старият човек.

Дризт се облегна на скалата и отпусна хватката си около копието.

— Аз съм Монтолио — обясни гордо мъжът, като че ли името трябваше да означава нещо за елфа. — Монтолио ДеБруши.

— Добра среща и сбогом — отвърна равнодушно Дризт. — Ако сме приключили със срещата си, можем да поемем всеки по своя път.

— Можем — съгласи се Монтолио, — ако и двамата изберем това.

— Ще бъда ли твой… пленник… още веднъж? — попита Дризт саркастично.

Искрения смях на човека предизвика усмивка и по неговото лице въпреки цинизма.

— Мой? — попита старият човек скептично. — Не, не, мисля, че вече решихме този въпрос. Но днес ти уби някои от подчинението на Граул, постъпка, която оркският крал ще поиска да накаже. Нека ти предложа стая в моя замък. Орките не припарват до него.

Той се усмихна иронично и се наведе към Дризт, за да му прошепне, сякаш за да запази в тайна следващите си думи:

— Те не припарват край мен — Монтолио посочи към странните си очи. — Вярват, че съм зъл магьосник заради моите… — той се замисли за думата, която можеше да изрази мисълта му, но гърленият език бе ограничен и човекът се обърка.

Дризт мълчаливо си припомни хода на битката, после челюстта му увисна в неприкрито удивление, когато разбра истината. Старият човек наистина бе сляп! Бухалът, летящ над враговете и неговите викове бяха водили стрелите му. Дризт погледна към убития великан и орките и устата му не се затвори. Старият човек не пропусна да отбележи и това.

— Ще дойдеш ли? — попита го той. — Бих искал да разбера… — трябваше отново да търси подходяща дума — причината… поради която на един мрачен елф му се е наложило да прекара зимата в пещера с мечката Бластър.

Монтолио се присви при собствената си неспособност да разговаря с елфа, но от контекста на думите му Дризт разбра изцяло какво има предвид той. Отбеляза дори непознатите му думи като „зима“ и „мечка“.

— Оркският крал Граул ще изпрати срещу теб сто пъти повече войни — отбеляза Монтолио, усещайки, че елфът се колебае.

— Няма да дойда с теб — заяви Дризт накрая. Елфът наистина искаше да тръгне с мъжа, искаше да научи някои неща за този забележителен човек, но твърде много трагедии сполетяваха онези, които пресичаха пътя му.

Ниското ръмжене на Гуенивар му каза, че тя не одобрява решението му.

— Нося нещастие — опита се да обясни Дризт на стария човек, на пантерата и на себе си. — Ще си много по-доволен, Монтолио ДеБруши, ако стоиш далеч от мен.

— Това заплаха ли е?

— Предупреждение — отвърна Дризт. — Ако ме приемеш, ако дори ми позволиш да остана край теб, ще бъдеш прокълнат, както се случи с фермерите от селището.

Монтолио наостри уши при споменаването на далечното фермерско селище. Той бе чул, че едно семейство в Малдобар е било жестоко убито и, че пазителката Ястреборъката Чучулига е била повикана на помощ.

— Не се страхувам от проклятията — каза той, насилвайки се да се усмихне. — Преживял съм много… битки, Дризт До’Урден. Сражавал съм се в дузина кървави войни и съм прекарал цяла зима, затрупан в планината със счупен крак. Убивал съм великан само с една кама и… съм помагал на всяко животно на пет хиляди стъпки околовръст. Не се страхувай за мен. — И отново се усмихна лукаво. — Но всъщност — каза бавно той, — ти не се страхуваш за мен.