Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Неговата пъргавина и бързина изненадаха великана. Чудовището дори не бе повдигнало своето копие или свободната си ръка към скалата. Но този път късметът изневери на елфа. Ятаганът му, надарен с магията на Подземния мрак, беше видял твърде много слънчева светлина. Той се спусна срещу твърдата като камък кожа на великана, потъна почти до половината в нея и се пречупи при дръжката.

Дризт се наведе назад, предаден за първи път от вярното си оръжие.

Великанът изръмжа и издигна копието си със злобна усмивка, докато една черна фигура се извиси над жертвата му и се блъсна в гърдите му, пробождайки плътта с жестоките си нокти.

И този път Гуенивар спаси Дризт, но великанът още не беше победен. Той се съвзе и атакува преди пантерата да успее да се отдалечи. Гуенивар опита да се завърти и да мине отдясно и зад него, но се приземи на долния склон, върху бялата снежна повърхност. Котката се плъзна и падна и накрая прекрати хлъзгането си, здрава и читава, но доста надолу по планинския склон от Дризт и битката.

Сега великанът вече не се усмихваше. Кръвта му изтичаше от дузина дълбоки разрева по гърдите и лицето. Зад него, надолу по пътеката, другата оркска група, водена от втория виещ уорг, бързо се приближаваше.

Като много други мъдри войни, очевидно превъзхождани от враговете си, Дризт се обърна и побягна.

Ако двамата орки, които избягаха от Гуенивар, се бяха спуснали право по сипея, можеха да отрежат пътя му. Но орките не се славеха със смелост. Двамата вече бяха прехвърлили билото на склона и бягаха без дори да поглеждат назад.

Дризт побягна по пътеката, търсейки някакъв начин, по който да се спусне надолу и да стигне до пантерата. Но по склона нямаше удобно място, защото трябваше да проправя пътя си бавно и внимателно, а без съмнение великанът щеше да изсипе отгоре му дъжд от скали. Катеренето нагоре също изглеждаше безсмислено с чудовището зад гърба му, така че елфът просто продължи да бяга напред по пътеката с надежда, че тя няма скоро да свърши.

В този момент за отчаяния елф се появи още един проблем — слънцето започна да се издига над източния хоризонт.

Разбирайки, че съдбата се е обърнала срещу него, Дризт някак знаеше, дори още преди да бе стигнал до последния остър завой на пътеката, че стига до края на пътя. Една огромна скала от много време го бе направила непроходим. Елфът рязко спря, знаеше, че няма много време.

Водената от уорги оркска банда се придържаше близо до великана, черпейки увереност от присъствието му. Заедно те атакуваха с жестокия уорг, който тичаше с все сили, за да бъде пръв.

Създанието заобиколи един остър завой, спъвайки се и опитвайки се да спре, когато се оплете в поставената там примка. Уоргите не бяха глупави, но този дори не осъзна напълно ужасния си край, когато елфът пусна върху него един кръгъл камък от издатината. Уоргът не разбра това, докато въжето не се изопна и камъкът не се стовари върху него, изтласквайки го от скалата.

Простият капан проработи перфектно, но това бе единственото предимство, което Дризт можеше да спечели. Зад него, пътеката бе напълно препречена от скалата, а от двете му страни склоновете ставаха твърде стръмни, за да му позволят да избяга. Когато орките и великанът свиха зад ъгъла, нерешителни, след като видяха как уоргът се отправи на едно доста неудобно пътешествие, Дризт стоеше и ги чакаше само с кама в ръката си.

Елфът се опита да преговаря, използвайки езика на гоблините, но орките не успяха да чуят нищо от думите му. Преди дори да бе започнал, един от тях вече бе насочил лъка си.

Оръжието дойде от мъглата за ослепения от слънцето елф, но то бе извита стрела, хвърлена от несръчното създание. Дризт лесно я избегна и после върна изстрела със своята кама. Оркът можеше да вижда по-добре от елфа, но не беше толкова бърз. Той хвана камата, право в гърлото си. Свлече се с гъргорене на земята, а най-близкият му другар грабна ножа и го измъкна от него, но не за да го спаси, а просто за да придобие едно толкова ценно оръжие.

Дризт издърпа недодяланата стрела и здраво застана на краката си, докато каменният великан приближаваше към него.

Неочаквано един бухал се спусна над великана и избуха, разсейвайки чудовището. Миг по-късно обаче, гигантът се хвърли напред, повлечен от тежестта на стрелата, която изненадващо прониза гърба му.

Дризт видя потрепването на стрелата, украсена с черни пера, докато разгневеният великан се въртеше около себе си. Елфът не се замисли над неочакваната помощ. Той хвърли своето копие с всичка сила срещу гърба на чудовището.