Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Великанът се канеше да отвърне на удара, но бухалът отново се спусна и нададе своя вик, а след него полетя и друг, този път насочвайки се към гърдите на създанието. Поредното изсвирване на птицата бе последвано от още една стрела.

Изумените орки погледнаха ведно към неизвестния нападател, но блестенето на снега на сутрешното слънце не предложи съдействие на нощните създания. Великанът, улучен в сърцето, само стоеше и зяпаше безизразно, без дори да разбира, че животът му е към своя край. Зад него елфът хвърли копието си отново, но това действие послужи само за да отдалечи чудовището още малко от него.

Орките се спогледаха, а после се огледаха наоколо, чудейки се накъде да избягат.

Странният бухал се стрелна отново, но този път над един орк и изсвири за четвърти път. Оркът, разбирайки какво означава това, размаха оръжия и запищя, после се смълча, защото една стрела прониза лицето му.

Четиримата останали орки се разпръснаха и побягнаха, един нагоре по склона, друг назад по пътеката към дома си, а двамата останали се втурнаха срещу Дризт.

Едно пъргаво завъртане около копието и елфът блъсна с гърба си единият орк, а после, довършвайки кръга, той отклони копието на другия към земята. Създанието изпусна оръжието си, разбирайки, че не може да го вдигне обратно навреме, за да спре елфа.

Оркът се покачи по склона и разбра съдбата си, когато бухалът — вестител закръжи над него. Ужасеното създание се спусна от скалата, когато чу повторно изсвирване, но понеже беше по-умно, осъзна грешката си. От ъгъла, под който идваха изстрелите, убили великана, стрелецът трябваше да е на хребета на стръмнината.

Една стрела се удари в бедрото му, когато се навеждаше и то мъчително я изтръгна. С гърчещия се и виещ от болка орк, невижданият и невидим стрелец не се нуждаеше от сигнала на бухала, за да изпрати втората си стрела, която този път улучи създанието право в гърдите и го накара да замлъкне завинаги.

Дризт незабавно промени посоката си, пробождайки втория орк с края на копието. Само за едно мигване елфът се обърна за трети път и заби копието през гърлото му, насочвайки го нагоре към мозъка.

Първият орк, който Дризт удари, се завъртя и тръсна глава, опитвайки се да се ориентира в битката. Той усети как ръцете на елфа го хващат за мръсното мечешко наметало, а после почувства въздушния поток, докато поемаше по същия път, който малко по-рано бе използвал и уоргът.

Дочувайки писъците на умиращите си другари, оркът на пътеката наведе глава и се затича обратно, смятайки, че постъпва по-умно от тях. Мнението му обаче, внезапно се промени, когато зад един завой налетя право на очакващите го челюсти на огромна черна пантера.

Дризт изтощено се облегна на скалата, стискайки копието си готово за хвърляне, докато странният бухал се спускаше за пореден път от планината. Този път птицата се държеше на разстояние, кацайки на скалата над острия завой на пътеката, на няколко метра от него.

Някакво движение високо горе привлече вниманието на елфа. Той почти не виждаше, ослепен от светлината, но различи човекоподобна форма, която внимателно си проправяше път към него.

Бухалът излетя отново, описвайки кръгове над него свирейки и Дризт се наведе, обезпокоен и изнервен, когато мъжът се плъзна надолу до мястото зад каменистия хребет. Но след сигнала на бухала не долетя никаква стрела. Вместо това се появи стрелецът.

Беше висок, изправен и много стар, с огромни сиви мустаци и буйна сива коса. Най-странното от всичко бяха млечнобелите му очи без зеници. Ако Дризт не беше видял демонстрацията на стрелбата му, щеше да помисли, че мъжът е сляп. Крайниците на стария човек също изглеждаха много крехки, но елфът не се остави външния вид да го заблуди. Перфектният стрелец държеше тежкия си лък зареден и готов, една стрела стоеше поставена на тетивата очевидно без никакво усилие. Дризт не трябваше да се оглежда много, за да забележи смъртоносната ефективност, с която човекът можеше да използва могъщото си оръжие.

Старият мъж каза нещо на език, който Дризт почти не разбираше, после на втори език, после на гоблински, който елфът знаеше.

— Кой си ти?

— Дризт До’Урден — отвърна спокойно елфът, обнадежден донякъде от факта, че с този противник поне можеше да общува.

— Това име ли е? — попита човекът. Той изхихика и сви рамене. — Каквото и да е и по каквато и причина да си дошъл тук, това няма голямо значение.